31 юли 2009

Чужденец


Той беше чел Камю и Кафка
и риба бе ловил в Онтарио.
Сега в една квартална лавка
продава ядки и цигари.

Усмивката му е беззъба
като душата на детенце.
В неделите събира гъби
и моли прошка от Агнеца.

Рисува свободата с въглен
по голите стени в дома си.
Очите му просветват в тъмното,
да му напомнят, че е късно.

И все си мисля, че бесилката,
когато стигне до гръкляна,
ще я превърне във хранилка
и с нея гълъби ще храни.

Ще си погледне към обувките,
и, ако има връзка скъсана,
ще я завърже на отплуване.
И никой няма да го търси.


Цветарка

Jemima and Dolly Brown, Ole Hagen, Alicia Paz and Plastique Fantastique (by David Burrows and Simon O’Sullivan)

От град на град.
От цвят на цвят.
От мъж на мъж.
Дъжд.

Вали вали.
Поспре поспре.
И пак и пак.
Мрак.

Сълзи в сълзи.
Небе в небе.
Душа в душа.
Глад.

Любов любов.
Вода вода.
Тече тече.
Спре.

Здравей, море.
Здравей, земя.
Здравей и ти.
Спри.

Купи ме днес.
Промоция.
Емоция.
Бах.

Сърце в сърце.
Ръка в ръка.
Очи в очи.
Страх.

Обичай ме.
Обичам те.
Обичам ви.
Прах.


30 юли 2009

Синьо сирене с пъпеш


Жена ме научи да ям синьо сирене с пъпеш.
Жената си тръгна, вкусът ѝ завира в небцето.
Когато прескачаш морета, дали ще настъпиш
акулата бяла, въпрос е на смешни проценти.

Така че, приятелю, гълтай си сухия хлебец.
Бог дал и ще вземе, и няма какво да му мислиш.
Умирай в проклетото свое високо съмнение.
И раждай се в същото в страх от небето летище.

Недей да си мислиш, че с глупави приказки храня.
Децата отдавна не вярват, а ти си на свършване.
Попитай сърцето си, няма какво да откраднеш,
когато си жаба, затънала в блато от мърша.

Жената просветва над нас през мъгли и вселени,
захапала пъпеш със сирене, търси си принца.
Целува теб, после дълбоко целува и мене.
И в миг се превръщаме в светло съзвездие тримцата.


Изгрев



Воден прах от вълните пенливи
в капки мокри слънца ни оплита.
И обратният път си отива
като бял от очакване скитник.

Премълчаната болка оттича
и потъва в прохладния пясък.
Както падат на къдрави кичури
на сърцето безумните тласъци.

Воден прах на брега ни прегръща.
Капки нежни планети прелитат.
И усещаме как няма връщане
в уморените нощи на дните ни.

Ще останем, а после ще тръгнем,
но навътре в морето, тъй бавно,
че да стигнем навреме, по тъмно,
там, където били сме отдавна


.

29 юли 2009

Евридика


Отпивай ме на бавни глътки.
И после си прави гаргара.
Какво остана? Само плът ли?
Душата ми е зад ограда.

През времето хилядолетно
и през пространството стокрако,
сама от себе си проклета,
през зъби в ада ще те чакам.

И ще изплувам от танина,
когато гърлото ти сухо
поиска кръв от младо вино,
обезмълвено и безухо.

С очите черни и дълбоки,
дорасли остър ръб на чаша,
ще срежа болката до кокал
и с нова смърт ще я уплаша.

Вината ми недей прецежда
през цедката на мътен разум.
Увивам с кукувича прежда
ненакърнената омраза.

Плета венци от люти билки
и в сладък корен те събирам.
На гарваните съм хранилка.
И на орфеите съм лира.

А ти какво си, сладкодумни?
Спасител мой? Или пазител?
Да ме оставиш ли, ти хрумна,
в разпоредената обител?

Не само ти си бог измислен.
Днес нямам нужда от морфеми.
Опитай от съня ми кисел.
И тихо си легни до мене.


27 юли 2009

Есен

“Спъват ме листата”…
Мишо Белчев

Бавно слиза сърцето, уморено зад хълма.
И кого ще прегърне с любовта си безмълвна?

Пада пясъчно лято като в стъклен часовник.
И кого ще събуди с този вик на бездомник?

Мое пясъчно лято, твойта песен е жива.
Пак се връщам при тебе, с топъл вятър завий ме.

Пак ме спъват листата, разпилени от болка.
Жадно пия сълзите на горчивия облак.

В тъжни клони се впиват, онемели гнездата.
Иде есен, къде си, мое тъй кратко лято?

Мое пясъчно лято, твойта песен е жива.
Пак се връщам при тебе, с топъл вятър завий ме.


25 юли 2009

Птичка


В нощите прохладните
и сред дните бедни,
кацнала на рамото,
тихичко ме дебне.

Знам, че си е моя тя,
няма да си тръгне.
Ходела по хората
да ги прави въглен.

Давала понякога
цял живот отсрочка.
Сипвала им в млякото
малки черни точки.

Друг път ги въздигала
до звезди и устни.
Там, когато стигна, сам
няма да я пусна.

Ще ѝ кацна тихичко
на горкото рамо.
И, шептящ “обичам те”,
с болка ще я храня.


Космически лудисеи


Господ, както си щракал програмите
на новата плазма, подарък от Дявола,
включил “Канал Земя” (документален)
и косата му побеляла.

Толкова луди не бил виждал събрани
даже в най-дълбокия адски казан.
Запокитил бутилката “Спейс скоч” към екрана
и засъставял

ОБЕЗЛУДИТЕЛЕН ПЛАН:

В близките няколко хилядолетия
психично болните до далечни метеорити
да бъдат извозени с лудолети.
(Ако няма такива – да бъдат открити).

Да се почне с поетите и някои поетеси.
Не че прочистването от тях е най-наложително,
но на първо време ще бъде най-лесно –
те и сега с извънземни съжителстват.

За търговците да се вдигнат космически храмове
със сергии и щандове. (На заем взети).
При политиците проблемът ще е изхранването
и тоалетните. (Искал да каже – клозетите).

Генералите, (тук изпсувал несдържано),
да бъдат отнесени с бомбите и ракетите.
Ако не остане место вътре, отвън да се вържат
конструкторите и архитектите им.

Бизнесмените и банкерите
да се заселят на метеорит “бизнес-класа”.
Ако някой луд работник намерите,
пратете им го – да събира трохите от масите.

------------------------

И така, както Господ си пишел премъдрия план
и се усмихвал, понеже му станало весело,
влезнал Дяволът, старият Дявол, нарамил Го
и на най-далечния метеорит Го отнесъл…



23 юли 2009

Цербер


В кратките пристъпи на епилепсия
пазя изхода на подземната си любов.
Бясно триглаво куче за теб съм –
сама китка никне на прага отровна.

И не знаеш кога ще се върна в кръвта ти –
както се връща годежен пръстен.
Сам на себе си бях предател.
Сам от праха си възкръснах.

Не съм феникс, виж – змии кръстосват главата ми.
Но съм жив – в жива вода съм се давил.
Твоят Херкулес не ме плаши през лятото
на недоволството ми дебелоглаво.

Моят Стайнбек пак пише рапсодии
за мишките в мен и за хората в теб.
Ако кажеш “иди си”, няма къде да ходя.
Сам съм сцената, върху която танцуваш балет.

Та, за любовта бяха думите ми изчерпани
с черпака на предпоследното изповядване.
Последно няма да има, ще има рутинна почерпка –
на гости у Бога – с абсента на дявола.


22 юли 2009

Акростихнало


И ако някой попречи
Да открадна и тази нощ с теб
Или слънцето ще наметна
С черен креп
Или въртенето на земята ще спра
С мокри скули
Един луд те обича
Гледа сляп и не чува
А е шумен и светъл светът му
И стиснато гърлото
Върху кръглата плоскост опипва
Ъгъл след ъгъл
Реве и затръшва врати сред полетата
Не е луд, не нали?
Иска малка отсрочка, проклетата
Само нощ – като празен живот за разказване
Е, нали е любов, непритихнала, непоказвана



.

Ах, любов


Тук, в подножието, е интересно –
като в античен амфитеатър.
Смях и сълзи. Хор от песни.
И – от време на време – гарга граква.

А вратовете ни (за чужда сметка)
имат нужда от асансьор.
Докато други играят руска рулетка,
нашата муза е в ла минор.

Така е в подножието на Господ,
който с бинокъл гледа от ложата.
Нам ни стига на нашата плоскост
да има бял хляб, ако може – и ножове.

А ако има и зрелища, сити сме –
като прасетата преди Коледа.
На сцената нека си скубят косите.
Любима, остани при мен, моля те!


19 юли 2009

Мъжко нескопосно


Докато наслука избирах с протягане
номера стар на китайката млада,
негърка на вратата почука, падна и…
(Всеки луд с корена си по пладне)…

Една такава – отвътрешна рима –
с ритник и синкоп ме гътна под масата.
“Вземи ме, бе!”, вика, а аз съм неуязвим –
като капка масло над водата на страстите.

Вътре съм вече, но навън ми е тялото.
Такова – обречено. И недовършено.
Свършиха слънчевите батерии. Вяло е.
Но се мъчи през облак да свети и кърши се.

И грейват фантазии, илюминации.
Протяжно реве някой с моя релеф.
Моята крепост е моята нация!
А негърката умира от кеф.

“Луд си за връзване!” – звънва китайката,
избрала наслука връзката с мен.
Глобално е затоплянето ми, майко,
в този (заради римата) ден.

И пиша нескопосно стихотворение
за жената на моя заминал живот.
Не че я има, но може и тук да е –
в гардероба. Или под леглото.


18 юли 2009

Кло(у)н


Тогава се сливахме, кацнали
на тънък и снежен клон.
Не мислехме светотатствено.
И не ние, а клонът бил болен.

Жив полет нагоре си беше
предизвестеното прекатурване.
И смях, а не страх ни душеше,
докато пропадахме в урвата.

Мълчим днес, когато се пукат –
и пролет, и празни признания.
Любовта, казват, била наука
за химическо опознаване.

Пък аз все си мисля за оня клон,
който, ако беше по-читав,
нямаше да продавам балони.
И да купувам очите ти.


13 юли 2009

Гайдар

Sabir & Svetlana

Стените на стихнала стая отвори,
а покривът литна високо, нагоре.
И в тежко хоро се преплетоха клони
на явор и шипка, на вишна и орех.

И в песен се сляха родопските чанове,
преди да им срежат езика езичници.
Водата се втече в кръвта му мълчана –
да мие сълзи от горчиво момиче.

Но гайдата – тъжен търбух и ручило –
душата му гълташе – на пресекулки.
И Господ, унесен, лениво мълчи тук –
заслушан в ранимия свят на светулките.


08 юли 2009

Бяла врана

This picture was published here with the kind permission of the author - artist Nils Brazzola http://nbrazzola.com/

Моя бяла и неоплакана,
моя рошава незабравка.

Късат възлите (в хор от грак)
на черните си забрадки
гарги в празнично сборище.
От авгиевите обори – смрад –
тежка смрад ги души.
Помниш ли
пеперуденото си детство?
Рано художникът луд
те нарисува различна.
Късно е да се лети
над портите на безличното.

Не умирай днес, бяла рано.
Рано е…

А как ли се плува в Алфей и Пеней
с криле?
И как Херкулес не е твоят Спасител?

Посрещаше слънцето (утре пак ще изгрее).
Дай му бялата си душа.
То – няма да иска откуп.
То ще направи облаци
от застоялото блато в окопите.
То ще превърне в гробница
всяка крепост.

Не е утопия,
моя бяла незабравима.
Искам да те открадна.
Не умирай днес.
Рано е.


07 юли 2009

Пътник


Отъпквал пътеки, пространства и време,
преборвал се с огън, мечти и обиди,
написвал те с въглен, рисувал те с креда,
през себе си пътник – къде да отиде?

Седи и те чака, не знаеш за него.
Отъпкваш пътеки, пространства и време.
Написваш друг с въглен, рисуваш го с креда.
И вярваш, че себе си днес ще намериш.

Той, пътникът, знае, че няма напускане
през тънките граници на вселените.
И вярва в отвъдното – там ще се спускат
завесите дрипави в сляпо прозрение.

Седи и те чака, а знаеш за него.
Преборваш се с огън, мечти и обиди.
За себе си плачеш, през себе си гледаш.
През себе си пътник – къде ще отидеш?