08 декември 2011

Звездица



И остават след нас отпечатъци –
кратки, колкото стъпки на птица.
Прибери ме на топло в душата си,
моя малка далечна звездице.

Ще ти бъда и принц, и лисицата –
кротка, питомна, бедна, привична.
А от острия край на зениците
нека жива любов да изтича.

В този огън телата ни въглени
ще прелитат над снежния хребет.
И когато студено и тъмно е,
с теб ще знаем – това е потребно.

За да видиш премръзнал скиталеца
колко иска при теб да се сгуши.
И, преди да е станал на старец, той
как към теб през комините пуши…

28 коментара:

  1. ми, тук уж вложих ирония, ама не зная дали се усеща :)

    ОтговорИзтриване
  2. навярно причината да не съзра ирония е, че търся друго в стиха и откривам търсеното - така е с всички прочити навярно... :)
    тук личи... една тихичка, ненатрапчива преданост

    разбира се, щом автора споделя, че има ирония, тогава нека да има :)

    ОтговорИзтриване
  3. абе, автора го заеби, важното е какво усещаш :)

    ОтговорИзтриване
  4. може ли и аз
    като Фи4
    тук да споделя нещо, вдъхновено от настроението в стиха ти...
    по - точно, от нежната носталгия в твоя стих:

    Метафорите днес ме уморяват
    а искам да ти пиша. И ти пиша...
    Добре съм. Малко още ми остава.
    Живея се, поплаквам... и въздишам.
    Понякога се радвам на цветята.
    И утрото за тебе ми напомня.
    А вечер я прегръщам, самотата си,
    прилична на дете, друг път огромна...
    Разхождаме по стари фотографии
    очите си. До нас присяда спомен.
    В душата ми претрупаните рафтове
    писмата ни разгъват, и ги ронят...
    и рецитирам стихове, сонети,
    и редове, в които се обичаме...
    И сядам да ти пиша, мое цвете.
    А после си поплаквам, и въздишам.

    ОтговорИзтриване
  5. Бау! Изпуших през комина! :)))
    Май всеки се оглежда в това стихотворение. Ти уж си му вложил ирония, Меги вижда "една тихичка, ненатрапчива преданост" а аз - носталгична духовна музика...
    Мисля че абстрактното изкуство е да освободи фантазията и наблюдателят да си намери своя планета, а не да се лута безпомощно във вакуума, макар че вакуумът е майката на генезиса на всичко, ама това е друга тема.
    Пък твоето стихотворение, без да е съвсем абстрактно, за мен има подобен ефект. Рисува наивистични картини като митничаря Русо, а човек ги взема насериозно и си ги довършва по свой начин...
    Поредният ти шедьовър, приятелю! :)
    Ф4о

    ОтговорИзтриване
  6. Валери, много ме зарадва с този отзив!
    Щото, без съмнение, си усетил границата между абстрактното и наивистичното, намерил си я...
    Благодаря ти!

    ОтговорИзтриване
  7. Абе, явно е от коледното настроение, но и на мен ми звучи романтично... Но то и в романтизма има място за една иронична поанта, де - така поне ни учеха едно време. :D

    ОтговорИзтриване
  8. Ф4о, не ми се искаше да му казвам, че е видима вложената самоирония във всяка негова творба... и точно това себесмазване, дето няма общо с баналното поетично мрънкане в творбите на повечето, ги прави шедьоври.
    Хей, задравей :)

    Плам, извинявай, че тук му пиша... ама е като Левски - неоткриваем.

    ОтговорИзтриване
  9. Меги, няма за какво да се извиняваш. :)

    ОтговорИзтриване
  10. Ми, то и аз се вдъхнових от стихотворението ти :)

    Кръстопът към дома

    Дълъг ден черен хляб ми опече.
    Де да кацне нощта - без нозе гълъбица?
    През очите на черното вино изтече
    и земята под моята стара черница.

    По пътеката всеки камък се спъва.
    Всеки гьол е до шия затънал.

    У дома ще узная имам ли къща.
    Ще си бъда късмета, от гурбета изяден.
    Там се чакам на прага, да се посрещам
    и да се изпращам по бащински...

    По небето светлиците пътя си губят.
    Всеки фар край морето се лута.

    Зад сълзата, която скрива луната,
    ме живееш, любов, недосбъдната.
    Все надзърташ на пръсти над облака
    и ми пращаш крилете, от тебе откъснати.

    Но аз не съм онзи пътник на гарата.
    Аз съм своето куцо товарно магаре.

    Филибет О'вен

    ОтговорИзтриване
  11. Филибет О'вен,
    тъжно стихотворение си написал, иронията и самоиронията не го правят по-весело.
    Важното е, че животът е песен. :)

    ОтговорИзтриване
  12. Много нежни стихове, много ми хареса!

    ОтговорИзтриване
  13. Аз често съм тук, но напоследък съм станала една мълчалива, та затова не си ме усетил. :-)

    ОтговорИзтриване
  14. Страхотно е! Продължавай в същия дух :)

    ОтговорИзтриване
  15. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  16. При толкова вдъхновения по- горе и аз взех, че се вдъхнових.:) Пускам вдъхновения продукт с извинение и изчезвам.:)

    Този дъжд ме притиска.
    Ще ме смаже това черно небе.
    Ако знам, че ме искаш,
    ще притихне тъгата. Ще спре
    да ме люшка безсмислие
    между двама ви. Да или не…
    Как да спра да те мисля?-
    и сънят ми се буди със теб.
    И проклетият дъжд,
    твои думи, шептейки, вали.
    Непознат лик на мъж
    по стъклото оставя следи.
    Черен облак нарочно
    закъснели сезони влече.
    Сбогом, повик за обич.
    Сбогом, мое далечно момче.

    ОтговорИзтриване