Нарисувай ме с дъх върху облак,
за да мога с дъжда да се връщам.
Тук при тебе е детството топло.
Тук е старата бащина къща.
Нарисувай ме с лъч върху изгрев,
за да мога росата да пия.
Да се къпя в очите ти чисти.
И при теб да остана, Родино.
Изсечи ме с длето върху камък
сред скалите, обвени от вихър.
За да мога на твоето рамо
да склонявам глава вечер тихо.
Напиши ме с море върху пясък,
който помни все твоето име.
И, стопил се от бурните ласки,
тук при теб е останал, Родино.
Разпилени в различни посоки,
надалече препускат душите.
Но тук са мечтите високи.
И тук е пределната есен
на дните ни.
“Трябва да ида на среща
със себе си”.
Валери Костов
Аз на среща със себе си все не смея да ида.
И оставам в черупката на изхвърлена мида.
Тук солена вода, там слънчасали дюни.
А в ушите акорд от разкъсани струни.
Разпилей ме по пясъка и тогава търси ме.
Забрави полуделите и сезони, и климати.
Може би ще намериш в отломките нежност.
Любовта е завръщане, любовта неизбежна.
Ще се видим със себе си непредвидено плахи.
Ще се питаме мълком какво ли очаквахме.
Топъл вятър ще вее сърцата ни бели.
И къде е душата, ще знаем къде е.
Аз ли съм този,
който ти дава
сън и живот
на самотната гара?
Стъпка по стъпка
крачи към края си
някакъв куц
остарял февруари.
Беше април.
И пак те обичах.
Нищо, че рееше поглед
към лятото.
Твоят май бърза
да каже, че всяка
земна любов е безумна
и кратка.
После октомври –
поет прозаичен –
с вятър ще рони
листата ни сухи.
Ние ще виждаме,
ние ще чуваме
как си отиваме
слепи и глухи.
Тихо ще срещнем
сърцата си топли
в някой далечен
студен януари.
Но дали са те същите
и дали са те нашите
никога
няма да знаем.
Дошло е времето –
ще каже някой.
Но аз не мога да повярвам.
След теб вълните нямат гребени.
И южен вятър днес ги гали.
Мълчи декември.
А пък песните
напират като живи струни.
И да умираме е лесно…
Тъй, както свършва пълнолуние…
Да тръгнеш на гурбет
в небесни ниви –
дали е сън или спасение?
Не знам. И чаша вино ти отливам –
да има за изпът душата тленна.
В горещия ми пясък
ще остане
едно избрано лято промеждутък.
И после лятото ще бъде хладно.
Кажи ми колко още да се лутам?...
И остават след нас отпечатъци –
кратки, колкото стъпки на птица.
Прибери ме на топло в душата си,
моя малка далечна звездице.
Ще ти бъда и принц, и лисицата –
кротка, питомна, бедна, привична.
А от острия край на зениците
нека жива любов да изтича.
В този огън телата ни въглени
ще прелитат над снежния хребет.
И когато студено и тъмно е,
с теб ще знаем – това е потребно.
За да видиш премръзнал скиталеца
колко иска при теб да се сгуши.
И, преди да е станал на старец, той
как към теб през комините пуши…
