Топла смърт

Жарък вулкан през зима.
Светла звезда сред нощи.
Тихо подрежда климат.
Сбъдва прогнози лоши.

И с косата си тъпата.
И с очите си – въглени.
Плаши гаргите скъпите.
И ме топли на тръгване.

Схлупена под качулка.
Крие зад Бога поглед.
Слънчева бяла булка.
Гледа ме все отгоре.

И с косата си тъпата.
И с очите си – въглени.
Плаши гаргите скъпите.
И ме топли на тръгване.

Камък

Надалеко ме хвъ̀рли.
Над реки и пътеки.
Виж, не ставам за кърлинг.
И така е по-леко.

Да летиш без крила е
като падане в нищо.
(Долу кучета лаят –
птици – жар над огнище).

Но нали съм на хвърлей –
камък в чужда градина.
Някой все ще ме върне.
Пак край тебе ще мина.

Като памет кристална,
надживяла страстта си.
Виж какво ми остана –
две крила за оттласкване…

Ръка за милост

В една не дотам чиста,
но свята република,
на един от площадите,
пълен с публика,
премиер-примадона
събирал овации
от своята древна
епическа нация.

А от първия ред
едно смешно дете
му протегнало длан.
Премиерът-бащица
го вдигнал в небето
и позирал пред камери
на журналисти –
разлистен.

Дърво на живота бил
в този момент,
но детето
събрало дланта си в юмрук
и го фраснало в мутрата…

…

Тук свършили всички
алкални батерии.

И станало кално –
като в окоп

на предала се

артилерия.

Глория Мунди

Късен ноември, усещане – ретро.
Птици по нерви опънати кретат.
Търсят лиризъм сред скъсани гракове –
слънчев ракурс в отделение раково.

Сили не стигат за дългите югове.
Тук са гнездили – в стърнища и угари.
В равни години и в стръмни секунди –
спомен за старата Глория Мунди…

Джунгльо

Когато поискаш такава любов,
която се прави от много раздели,
аз с кон за раздели ще тръгна на лов –
и няма една – и насън – да намеря.

Ще срещам по пътя си лудия слон –
небето да гази със стъпки крилати,
ще падам – маймуна от краткия клон –
човекоподобен – несръчно в краката ти.

Ще ставам – пред стария приказен лъв,
ще казвам – обичам я – хайде, изяж ме!
А той ще подуши свеж мирис на кръв –
о, Боже, принцеса е днес Пепеляшка…

Преграждане

Живот, затворен между две
потрепвания на клепачи.
Между земя, между небе.
Между страха. И над юначества.

Живот, отворен като рана,
с гноясали конци съшита.
Събран зад кожата одрана
между устата и ушите.

Сърцето ли? – Капризна помпа.
Умът – дантелена бродерия.
А любовта – невидим тромб –
прегражда вени и артерии…

Гребете ме

Гребете ме.
На глутници.
Цивилизовано.
С лъжици.
Гребете ме.
По Стария завет.
Природно.
И стихийно.
На мен ми стига
мършавият
неподправен мицел
на гъбите –
околовръстни проститутки.
И помията.

На мен ми стига
залъкът
коравият,
изровен от контейнера
за гузна съвест.
Заспивам свит
с оръфаното томче
на Моравия.
И се събуждам
в погледите ваши
ръбести.

Гребете ме.
Къде ли ще отседна
утре?
При Бог, при дявол –
все едно –
спасение
новозаветно.
Недоизгребан
някъде,
сам себе си затрупал
с останките от времето,
в което сме сами,
проклетото.

Приспивна есен

На шестото небе съм днес.
И само крачка не достига.
Красива лебедова песен.
Или акорд от жълто минало.

С очите си отвяваш плява.
И търсиш непосяти кълнове.
Това, което е останало,
се крие в нощите ни дългите.

До изгрева остава час.
До седмото небе – секунда.
Сълза, изплакана на глас,
те моли да останеш будна.

А ти си толкова сама
в прегръдката ни романтична,
че цялата след нас земя
в приспивна есен се облича.

100 грама драма

Преди подарявах по два килограма.
Не исках да режат от нея парчета.
Тогава не просехме милост пред храма.
Момичето беше ти, аз пък – момчето.

Сега я купувам, увита във вестник.
От мръсен пазар, от прогнил телевизор.
Така се продават душите по-лесно.
Така се купува за оня свят виза.

И тези сто грама ни стигат задълго.
Сега сме тих старец и тиха старица.
Преглъщаме залък след залъка мълком
от драмата суха – умник и умница.

От утре сме малки

Ти ме питаш, дете,
“беше казал –
последна квартира”…
И с очите си режеш
душата ми
като хляб.
Как да кажа
“на баща ти
не му се умира”?
Как да кажа
“ще има
и друго лято”?

Как да кажа
“не останаха кожи
за смъкване”?
Ти ме питаш, дете,
“откога
не си ми
баща?”
Няма кой
такива въпроси
да кърпи.
Няма кой
да отвръща на тях
с обещания.

Някой прави
от ръцете ми празните
чукове.
Друг увива
сърцето ми кърваво
с бомби.
Аз и ти, малка моя,
все още
сме тук.
И живеем живот,
спечелен
от томбола.

Ти не знаеш какво е
вековната злоба
на роба.
Ти не знаеш какво е
най-нежната
революция.
Ти не си се родила
от мъртва
утроба.
Знаеш само, че песни са
на птиците
звуците.

И когато ме гледаш
в стар клип
на площада,
не мрази тези, дето
пребиват ме
с палките.
На площадите,
мое дете,
безпощадно е.
Вярвай, малко остава
до утре.
От утре сме малки.

Седем секунди любов

Секундите тракат в перпетуум мобиле
и пълнят седемте чакри със слънчево вдъхновение.
Прескачат вкапанения трап, но се давят
в морето на доживотното си спасение.

На малките вечно ще пречат часове и епохи,
и всичко по-голямо от четвъртото измерение.
А човеците дали някога ще признаят,
че имат сърца, дробове и очи на погребани?

Какво да направя с моите седем секунди?
Бих ги подарил, но са употребени и празни.
Бих си ги спастрил за следващ живот –
но там клетките са кастрирани, няма и помен от памет.

Ако ги изгоря, дали няма да се почувстват прокудени?
Не мисля… Едва ли секундите имат чувства.
Да правиш от птиците пепел, никога не е било трудно.
Обратното… Обратното винаги е било изкуство.

Моите седем секунди отдавна задават въпроси.
От онези, които рядко са имали отговор.
“Защо никой кладенец не обича вода да му носят?”
“С какво да тровим кръвта си, (ако няма отрова)?”…

В шестата строфа, обикновено, се пее за любовта.
Освен, ако преди това не е имало троянски войни.
Мъртви поети са тръгвали и са се връщали там.
Тук останаха само секундите на преброените дни.

На седмата своя секунда дори и Творецът починал.
Нямало как да не свършат божествените му сили.
А моята седма секунда търси причините,
които ме карат и на осмата да повтарям твоето име.