Прощъпулник

Небето прави прощъпулник
върху треви и бурени.
На крачка е да се катурне.

Но, щом порасне, отвисоко
ще сипе сънища и сокове
наоколо.

Дали ще му повярва
дърво, от гръм горяло,
до бяло?

В памет на Пламен Ставрев

Дошло е времето –
ще каже някой.
Но аз не мога да повярвам.
След теб вълните нямат гребени.
И южен вятър днес ги гали.

В горещи пясъци
кратко лято
без теб самотно ще се лута.
И после лятото ще стане хладно.
Един сезон от земен промеждутък.

Мълчи декември.
А пък песните
напират като живи струни.
И да умираме тъй е лесно…
Както свършва пълнолуние…

Да тръгнеш на гурбет
в небесни ниви –
дали това е сън или спасение?
Дали е сън, не знам, не знам...
И чаша вино днес ти отливам –
да има за изпът душата чиста.
Дали е сън, дали е сън
или е истина?...

През нощ и вятър

Изображение: Тук

“Wer reitet so spät durch Nacht und Wind?
Es ist der Vater mit seinem Kind”.

Johann Wolfgang von Goethe

И после, сине, остарява
бащата –
за езда е слаб.
Препъват се, дори на равното,
сърдечните му клапи.

Той пак е с теб –
през нощ и вятър,
но не наяве.
Последно му е всяко лято
и зрънце в плявата.

Не спирай и за миг ездата
нагоре – към мечтите.
Така се стига до оттатък –
отвъд очите ти.

Какво е там – ще ми разказваш,
когато пак се видим.
Ти – мой баща (да не повярваш),
пък аз – синът ти свиден…

Екзорсизъм

Удавникът се хваща за сламката в окото ми.
А под клепачите му салът от греди пустее.
Подавам му ръка и се понасяме в дълбокото.
И всички ярки грехове превръщаме в пастелни.

В такива времена на мнима смърт и ритуали
се спуска кротък ангел по въжетата от нерви.
Дали ще разпознаем в него себе си? Едва ли.
Но знаем, че за първи път един на друг сме верни.

Недовършено многоточие

Понякога мълчанието е вик
в дълбока земя,
от който само глухите тръпнат.
Ако животът бе такъв наркотик
като любовта,
щяхме да сме безсмъртни.

А той е недовършено многоточие,
глас на риба
в най-шумните океани.
И го живеем неволно или нарочно,
но все не достигаме
точката покаяние.

Кипят замразените градуси
в сърдечните термометри.
Превръщат кръвта ни в пара.
По масите гладни гларуси
пишат сонети.
А целият свят е гара.

Забравил съм вече
кой влак да чакам –
пристигащ или заминаващ.
Хлевоустието е вечност,
вавилонски придатък.
Разминаване за останали.

Преразказани мъдри притчи
за добри или лоши,
за бедняци, търгаши…
И нечуто, неуко, обичам те…
От всички хиляда и четири нощи –
последните три са наши.

Нестинари

Изображение: тук

Не са от тук и гледат надалече,
очите си отворили навътре.
И всеки миг от кратката им вечност
е цял живот, преброден с тихи стъпки.

Докосват с длани нощната обител
на светлите си сънища наяве.
Оставят глътка вино недопито
за някой закъснял от път приятел.

Понякога поемат мълчаливо
към други светове отвъд звездите.
Но няма как сълзите си да скрият,
ако за връщане от там ги питам.

Танцуват с изгрева, преди да съмне,
с крила от верен вятър, нестинари.
Когато лъч любов от тях си тръгне,
нозете им премръзнали изгарят.

Цветни пътеки

Белеят черните забрадки на жените,
останали сами пред сивите дувари.
И всяко лято е последно, всяка зима – първа.
Пресъхнало е речното корито.
Не им останаха сълзи. А някога бе пълно…
Не им останаха мъже. И само Господ пуши
в комините от Слънцето без филтър.
Не им остана вино за преливане.

Понякога децата им от чужди светове
изпращат гълъби. Или пък Облаче ле бяло.
В такава самота се раждат страшните вулкани,
които гълтат лавата си вместо хляб –
за да заселят хълмовете с внуци.
В такава самота и чайникът на печката просвирва –
единственият им локомотив към рая.
Какво ли зная аз за цветните пътеки на безкрая?...

Вяра

На rainy

При аутопсията ще открият
в кръвта ми сто процента вяра.
Не в някаква идея,
не в някой бог,
а в хората.
Причина за смъртта
ще е един от тях.


януари, 1986 г.

Пилигрими

Изображение: тук

Измамно боли красотата на формите,
пълни с празен мираж, тъй далече от къщите.
Когато кръжим по пустинните орбити,
всеки мах на крило, всяка стъпка е връщане.


И търсим любов посред сринати камъни,
кратко, колкото сън, дълго, колкото раждане.
Такъв ни е пътят към живите храмове,
дето сянка на Бог от предците е вграждана.

Цвете, рисувано с камък

The Sky is the limit Painting by Elena Shideler

Не видях това цвете, нарисувано с камък.
(Върху сивите плочки тъкмо бе заваляло).
И го стъпках с обувки, за някъде тръгнали.
Детски вик ме накара да спра, да се върна и…

Да ме пита хлапето с най-добрите очички:
Ти, дете ли си още или някакъв чичко?
Светъл гръм в този миг ни разцепи небетата.
То пое към безкрая, аз към къщи закретах…

Белият кон

С този кон не се тръгва на път.
Този кон е удобен за връщане.
С черен – лесно се стига отвъд.
Бял – какво да го правиш – прегръщаш го.

Той не вие по луди луни.
Както бедните вързани кучета.
Той се смее, когато боли.
И кърви сред сърцата отключени.

Този кон си отива оттук.
А отдавна бе време за връщане.
Тихо литва нагоре. Без звук…
И – какво да го правя… Прегръщам го.

Пенсионираната балерина

Автор на картината: най-добрият приятел - Валери Костов

Вратата ѝ олющена
отдавна е разказала
на всички просяци
за странния Албрехт на Готие.

Едно плакатче от “Жизел”
виси като парцал
във вътрешния двор
на вечността.

Една антична ваза
с изсъхнали цветя
живее времето
в лилави измерения.

В кутия от “Житан”
събира любовта
от мъртвите любовни
посетители.

Дошло е времето,
в което да танцува
на сцената пред Бог,
за да го смае.

И ще го чака зад кулисите
да влезе
с букет от живи незабравки.

Сатир

Художник: Моят приятел Boris Wolf


Той е влюбен в шегите и виното.
На рибарите мъти водите.
И по хълмове ходи – малинови.
И раздава от лунната пита.

И с душите мълчи по задушници.
И крещи с оскотелите влъхви.
И настъпва опашки на гущери.
Като шепот в косите пролъхва.

Той е дребно на вид изкопаемо.
Но с огромно сърце галопира.
И разкъсван от кучешко лаене.
И събран в седем струни на лира.

И прогонен, и чакан по пирове.
През деня и нощта се преражда.
Да изгаря в тревите изстинали.
И да маже сърцата със сажди.

Той не иска да падне в отплатата.
Той не иска след обич да стане.
Още вярва в сълзи и в приятели.
И се смее над своите рани.

Но когато се сблъска с подобие.
На човек или Бог, губи памет.
И потъва в полетата, ловните.
И спасените жертви удавя.

И се моли на хищника в себе си.
Да прости оредялото време.
И с ръцете си топли омесва ми.
Хлебородно въже, да ме вземе.

Богородица

Художник: Leonardo Hidalgo

Сама си сред тълпата на пазара,
загърната в небесния покров.
Минаваш край играчите на зарове
и спираш пред търговец на любов.

И в хорските очи се вглеждаш топло.
Събираш в длани земните ни грижи.
Достигнала до дъното на болката,
се питаш кой и как обича ближния.

Дали са ни простени греховете,
в които всичко свято е на кръста?
Защо помръква погледът ти светъл,
преди да се превърнем в шепа пръст?

Сама си сред тълпата и разстилаш
небесния покров, за да ни пази
от нас самите – лутащи се скитници –
между любов, надежди и омрази.

Сълзите ти за нас са, Богородице.
За грешните, които губим пътя.
И винаги смирено в храма молим се.
А после пак разпъваме сина ти.

Вали над стъпилите на върха

Вали над стъпилите на върха.
А в равнината
върху листа от дюля
мореплаватели
към по-добрия свят пътуват.

Когато стъпят на брега,
ще разпознаят
захвърлените раници на своите деца
в подножието
на звездите –

където и до днес
вали над стъпилите на върха.

Любов, чай и молитва

Л(юб)ов

Два паралела се пресякоха
пред смаяните погледи
на правите меридиани.
Науката се изчерви.
Настръхна климата.
А ловната дружинка
нахрани с хляб и вино пъдпъдъците.

Ча(ка)й

Някой следобед
в късните сенки
сам да се чакам
ще ме намериш
В празните думи
в дългия поглед
в бавното време
съм се заселил
Нищо не питай
слушам земята
пуснала корен
в диви къпини
Тук ще остана
колкото глътка
в сухото гърло
на вечността

(Мо)литва

Литва старият гарван
с тежки крила
и се моли
никога повече
да не стъпи.

Събирачът на сърца

Носи сърцата си в раница
и в безтегловен каданс
крачи по тънката граница
между живот и шанс.

Утре ще стисне облака,
жадните да пои.
И ще окъпе в локвите
врабчовите глави.

Късчета непотребни
вади от кофи за смет.
И чете междуредия,
и е клошар наглед.

А днес ме среща и пита –
нещо да си загубил?
Ето, в небе увито,
твоето – между другите.

Гробарят на души

Художник: Виктор Васнецов


Копае дупките си по високото
и псува философите от изтока.
Парцелът му се пука от ентропия,
но вярва на небесните разчистници.

Бутилката абсент му носят живите –
прелива с нея пресните си спомени.
А долу слънчогледите по нивите
едно неуловимо слънце гонят.

Не се страхува вече от живота си –
отдавна е населил промеждутъка.
Разцъфват като кръпки празни лотоси,
но днес не му е времето за лутане.

Поканих го да ми попее песните,
с които са го кърмили горгоните.
А той от стъпканата кал омеси ми
причастие. И после ме прогони.

Светлите същества

Изображение: Michael Bosanko


Не съм от тях, защото пуснах сянката
навътре
и храня корените ѝ с горчилка.
Не съм от тях, оставих си детето,
което бях,
да хвърля плоски камъчета от брега.
Не съм от тях, те са обратното
на светотатството.

Понякога ги виждам
да ме питат
дали съм стигнал дъното на своя връх.
Понякога ги чувам
как си тръгват –
без омерзение, но с болка.
Но никога не зная
това въже, което ми подхвърлят –

от слънчевите сплитове въжето –
къде да го увия –
около кръста си
или –
около шията.

Подобия

Разтегливите разстояния
късат нишките
на онова,
което овърза бора за слънцето.

Да се спукаш от смях…

Моят учител ми казваше,
че сме хора.
Ако станем човеци,
Бог ще се гръмне.

Никой не обича подобията.