Автор на изображението: Ó. Ingólfsson В пространствата, които ме владеят,
в пространствата, в които съм поробен,
аз тръгвам по следите на идея –
с лопата – сляп – гърнето да изровя.
Намирам бучиниш сред тъмна угар
над кости от Орфей и Евридика.
Намирам и усмивката ти смугла –
изгърбена, застинала, двулика.
А мътен дъжд през покрива прокапва.
През оня покрив, стигнал до небето.
Загубен вълк с протрити мокри лапки
след мене кротко и бездомно крета.
И с него търсим в лобните пространства
живот в гърне, от дядо ми заровен.
За да го скрием в слънчевите наноси
на други времена. За други хора.
Изображение: gadcharny.info По пясъчния бряг,
във времето отронен,
животите ми впрягаш,
да те гоня.
Дали съм оскотял
или съм те измислил?
Зад стъкленото тяло
си ми близка.
С божествена ръка,
когато ме обърнеш,
през спомени от камък,
ще се върна.
По пясъка – на дрейф –
от времето отронен,
животите си впрегнал,
ще те гоня.
Те, там са любовните драми,
колкото кръвта ни да разбере,
че е за малко открадната.
И какавидата е орел.
А изборът, (според Бертолучи),
в крепост, по-тъмна от Форт Боаяр,
е – дали да умреш като куче.
Или като помияр.
Ефирен брод между вселените
прозира плахо в синя утрин.
Събираш силите си тленните
сред сипкав студ.
Ще стъпиш на върха на глетчера.
Оттам – нагоре, по безкрая,
ще стигнеш топлите поречия
на нечий рай.
Но аз съм земното притегляне.
През клоните, в молитва схлупил,
в тревите, след порой полегнали,
ще паднеш тук.
И после плавно ще се случваме,
ръце и корени преплели.
В онези светове, отключени
от теб и мен.
Вървях и не падах.
Самотник сред живи.
И в пролет прохладна.
И в лято ръждиво.
И пак съм облечен
с бездомната риза.
И пак неизречен
в небето си слизам.
А есен крилата
перата си реши.
Приижда с отплата
за слепи и грешни.
През зимата дълго
ще гледам отгоре.
Дали ще покълна
сред нечий жив спомен?