28 януари 2010

Лобни пространства

Автор на изображението: Ó. Ingólfsson


В пространствата, които ме владеят,
в пространствата, в които съм поробен,
аз тръгвам по следите на идея –
с лопата – сляп – гърнето да изровя.

Намирам бучиниш сред тъмна угар
над кости от Орфей и Евридика.
Намирам и усмивката ти смугла –
изгърбена, застинала, двулика.

А мътен дъжд през покрива прокапва.
През оня покрив, стигнал до небето.
Загубен вълк с протрити мокри лапки
след мене кротко и бездомно крета.

И с него търсим в лобните пространства
живот в гърне, от дядо ми заровен.
За да го скрием в слънчевите наноси
на други времена. За други хора.



25 януари 2010

Мъжът на жена ми

Автор на изображението: Jackie Mueller-Jones


Мъжът на жена ми –
боклук за контейнер.
Мъжът на жена ми –
слива за смет.
На Бог ли е верен
мъжът на жена ми?
Не. Най-вероятно
е верен на теб.

А ти Свобода си,
когато те мачкат.
А ти – тъмно его,
когато кълниш.
В ръцете на другите –
плаха играчка.
А в моите – празни –
прокълнат дервиш.

Мъжът на жена ми
не може без тебе.
Без нея е пусто
и някак – насън.
Но с тебе и в твоето
ложе прокрустово
е винаги вътре,
когато е вън.



23 януари 2010

Пясък в часовник

Изображение: gadcharny.info

По пясъчния бряг,
във времето отронен,
животите ми впрягаш,
да те гоня.

Дали съм оскотял
или съм те измислил?
Зад стъкленото тяло
си ми близка.

С божествена ръка,
когато ме обърнеш,
през спомени от камък,
ще се върна.

По пясъка – на дрейф –
от времето отронен,
животите си впрегнал,
ще те гоня.



13 януари 2010

Сърца на очи


Във врялата си кръв, сами,
счупете ги от ниско.
И бъркайте, докато в миг
скръбта ви се прошари.
Така, поне със себе си,
ще сте пределно близки.
А петият ви елемент
ще го спасят клошари.

Със шесто чувство и финес
сервирайте трапези.
Какво пък, всеки ден е днес,
от вчера поразглезен.
Така и седмият ви гост
ще ви почука първи.
В очите ви съзрял стар мост
към своето безсмъртие.



10 януари 2010

Приятели, представям ви Лора

Да, впечатлен съм от нея и от това, което пише. Нека всеки прецени сам за себе си.
http://infinity1305.ucoz.com/


НА ПЪТ

Занареждай, тъга.
Занареждай си песнята звънка.
Таз броилка шепти,
кехлибарено - тиха се лее.
И в душата ми бодне,
провре
да избие навънка,
санким медени чанове в мене
протяжно лелеят.

Скоро бях.
И качула ми още е топъл
от пролята сълза,
от изречена мълком молитва.
И ръката ти бяла,
отнела ми сетния вопъл
още тегне ми тук,
ето тук,
като тежка реликва.

Тръгвам веч.
И по мене протяга се залеза.
Едноока другарка блести ми
Луната на изпровод.
Път недраг
и неравен,
прострял ямурлук и месалец
без комат и без глътка.
Да найда в сърцето му извора.

И кога ме настигне
крайпътна подрямка на съмване
и поспра досами камънака
на урвите стръмни
да припомня дъха ти последен,
подел ме на тръгване
е за мене утеха.
И вяра.
Дор свет да се върна.



09 януари 2010

Няколко ноти


Запей ни онази песен,
която разплаква камъни.
Направи да е весела
вечерята ни по пладне.

Измисли ни убежище –
от онези – ефирните.
Утрото си омрежено
да не можем да вдигнем.

Да останем в утробата
на майка си и съня си.
Колко ни трябва до гроба?
Няколко ноти разкъсване.

Запей ни с узряло гърло.
Живи да чуем плода си.
И, току виж, сме се върнали.
Не, не плачи, не е късно.



08 януари 2010

Последно танго в Париж


Те, там са любовните драми,
колкото кръвта ни да разбере,
че е за малко открадната.
И какавидата е орел.

А изборът, (според Бертолучи),
в крепост, по-тъмна от Форт Боаяр,
е – дали да умреш като куче.
Или като помияр.



07 януари 2010

В онези светове


Ефирен брод между вселените
прозира плахо в синя утрин.
Събираш силите си тленните
сред сипкав студ.

Ще стъпиш на върха на глетчера.
Оттам – нагоре, по безкрая,
ще стигнеш топлите поречия
на нечий рай.

Но аз съм земното притегляне.
През клоните, в молитва схлупил,
в тревите, след порой полегнали,
ще паднеш тук.

И после плавно ще се случваме,
ръце и корени преплели.
В онези светове, отключени
от теб и мен.




05 януари 2010

В градината на цъфналите залези


В градината на цъфналите залези,
под клоните, премрежили звездите ни,
едно дете само се е наказало –
да си играе с времето на питанки:

Кога ще остарея като теб и аз?
Да чувам простосмъртните ти викове?
А времето рисува изгрев в бял контраст.
И отговаря: “Не, не питай!... Никога!”

Добре, не питам, няма ли да спреш при мен?
Тъй, както някой миг при някой Фауст, а?
“Зелен си, синко, виждам колко си зелен.
Ще ти изпратя дишане “уста в уста”…



04 януари 2010

Кръговрат


Вървях и не падах.
Самотник сред живи.
И в пролет прохладна.
И в лято ръждиво.

И пак съм облечен
с бездомната риза.
И пак неизречен
в небето си слизам.

А есен крилата
перата си реши.
Приижда с отплата
за слепи и грешни.

През зимата дълго
ще гледам отгоре.
Дали ще покълна
сред нечий жив спомен?