
За мен никога не са ставали на крака.
И си трая.
Дори в рокля да съм от цикламен брокат,
все е тая.
И това, че те целуват евфемистично,
не топли.
Ах, оттичам се, както вода се оттича
в локви.
А вечер, когато гарвани пеят в мен,
не умирам.
В океани очите ти синьо-зелени
събирам.
И не че помагаш ми сам да се давя.
Напротив!
Аз съм моята публика, с мен поостанала
кротко.
И те чакам в гримьорната, както се чака
светица.
И се спуска върху ми с мълчание
черна вдовица.
В огледалото образът ми откраднат
е мътен.
Стиснал жълт букет бели рози, събрани
по пътя.