За мен никога не са ставали на крака.
И си трая.
Дори в рокля да съм от цикламен брокат,
все е тая.
И това, че те целуват евфемистично,
не топли.
Ах, оттичам се, както вода се оттича
в локви.
А вечер, когато гарвани пеят в мен,
не умирам.
В океани очите ти синьо-зелени
събирам.
И не че помагаш ми сам да се давя.
Напротив!
Аз съм моята публика, с мен поостанала
кротко.
И те чакам в гримьорната, както се чака
светица.
И се спуска върху ми с мълчание
черна вдовица.
В огледалото образът ми откраднат
е мътен.
Стиснал жълт букет бели рози, събрани
по пътя.
Оригинално...
ОтговорИзтриванеЗнаеш ли, Пламен, радват ме автори, които умеят да пишат за "другите неща". И също за нещо различно от собствените душевни терзания.
Вдъхновение си... :)
Ее, умееш да ми правиш ушите по-дълги :)
ОтговорИзтриванеАко можеше сега да ги видиш... :)
Благодаря ти, поете! Вдъхнови ме за следното почти стихотворно откровение към теб:
ОтговорИзтриванеТи си актьорът, за когото публиката луда е.
Не си отхвърлен ти. Сам си се оттеглил.
Сценичният живот ти е безвкусен.
Не чакаш ръкопляскане отникъде.
Не носиш и програмката на театъра.
Нахлузил си обувки без чорапи.
Перуката невчесана е знамето,
което никой няма да свали или да вдигне.
Прегърбен ходиш, ала не изглеждаш малък,
защото ти не си сравним с "големите".
Ти нямаш лобно място или хоби.
Възможно е пред "Вазов" да те видят
как разговаряш с езерните рибки.
А щом те мернат да си тръгваш,
да им се сториш просветен и весел.
Възможно е по пътя да те срещнат;
да чуят, как на всяка тротоарна плочка казваш:
"Здрасти, братко!"
Възможно е дори да си помислят,
че ти си Онзи,
който трябва да последват.
Благодаря!
ОтговорИзтриванеМоля!
ОтговорИзтриване