Не искам в тревите да стъпвам.
Пътеки към тебе да правя.
Към себе си вече съм пътник,
за друг път отдавна забравил.
От своето тъмно подкорие
наднича душата смолиста.
Отдавна съм пуснал тук корен.
И търся в листата жълт смисъл.
Отдавна добри дървояди
дълбаят в мен светли тунели.
През тях все те виждах по-млада.
Но старец – отвъд се намерих.
Листата отнесе ги вятър.
И с клони остъргани махам.
Актьорът сред празен театър
на себе си кланя се плахо.
Отдавна си птица, забравила
едно от гнездата си късни.
Ти стигна навреме до края.
Аз нямам какво да откъсна.
А стройна калина се вие
край явор друг – пролетно-кичест.
Как искам да ревна “вземи я”!
Не птици – дървета обичай!
Къде се разбиват вълните,
ОтговорИзтриванекогато бягат скалите,
и вятърът свири
в клоните без листа?!!
Гнезда не свиваме-
предпочитаме чужди гнезда.
Измамен страх-
от години.
Бичуване...Самота...
А,толкова лесно е
да спрем вълните и да се раждаме...
...Дървета с листа.
'' Не птици – дървета обичай!'':)))Поздрави!!!
milone
От своето тъмно подкорие
ОтговорИзтриваненаднича душата смолиста.
Трудно признание е това, освен ако не е кокетничене...
Не ми отговаряй с "Москва..."!
Вярвам ти :)
Вярвай ми :) Не е кокетничене :)
ОтговорИзтриванеА Москва... отдавна се е научила да вярва на всичко, даже и на сълзи :)
Къде се разбиват вълните,
ОтговорИзтриванекогато бягат скалите,
и вятърът свири
в клоните без листа?!!
Гнезда не свиваме-
предпочитаме чужди гнезда.
Измамен страх-
от години.
Бичуване...Самота...
А,толкова лесно е
да спрем вълните и да се раждаме...
...Дървета с листа.
Да... така е, milone, благодаря ти!
Докога ще изкачвам кухия явор
ОтговорИзтриванеот двора на моето детство?...
През есента склеротична и яростна
горкият дръвник все е девствен!...
Със свършени устни подсвирвам отгоре...
Плешивото ехо замайва ме...
А аз пожълтявам тъй горестно
пред Любовта и пред Тайните...
Но ти, Яворе, есенен Яворе!...
Къде са ти двете очи?...
Молбата?... Детето?... И, Яворе!...
Защо като смърт все мълчиш?!...
... и в тъмните смолисти дълбини
ОтговорИзтриванекъдето спомена
горчиви песни крие
извират медоносни ранини,
животворящи кълнове се вият...
И семето на тази благодат
не е земя, то дъх е, Амарита...
Победата на рухналия свят
сама и изоставена ще скита.
Благодаря за стиховете!
ОтговорИзтриване