31 август 2009

Актьорът на актрисата


За мен никога не са ставали на крака.
И си трая.
Дори в рокля да съм от цикламен брокат,
все е тая.

И това, че те целуват евфемистично,
не топли.
Ах, оттичам се, както вода се оттича
в локви.

А вечер, когато гарвани пеят в мен,
не умирам.
В океани очите ти синьо-зелени
събирам.

И не че помагаш ми сам да се давя.
Напротив!
Аз съм моята публика, с мен поостанала
кротко.

И те чакам в гримьорната, както се чака
светица.
И се спуска върху ми с мълчание
черна вдовица.

В огледалото образът ми откраднат
е мътен.
Стиснал жълт букет бели рози, събрани
по пътя.


5 коментара:

  1. Оригинално...
    Знаеш ли, Пламен, радват ме автори, които умеят да пишат за "другите неща". И също за нещо различно от собствените душевни терзания.

    Вдъхновение си... :)

    ОтговорИзтриване
  2. Ее, умееш да ми правиш ушите по-дълги :)
    Ако можеше сега да ги видиш... :)

    ОтговорИзтриване
  3. Благодаря ти, поете! Вдъхнови ме за следното почти стихотворно откровение към теб:

    Ти си актьорът, за когото публиката луда е.
    Не си отхвърлен ти. Сам си се оттеглил.
    Сценичният живот ти е безвкусен.
    Не чакаш ръкопляскане отникъде.
    Не носиш и програмката на театъра.
    Нахлузил си обувки без чорапи.
    Перуката невчесана е знамето,
    което никой няма да свали или да вдигне.
    Прегърбен ходиш, ала не изглеждаш малък,
    защото ти не си сравним с "големите".
    Ти нямаш лобно място или хоби.
    Възможно е пред "Вазов" да те видят
    как разговаряш с езерните рибки.
    А щом те мернат да си тръгваш,
    да им се сториш просветен и весел.
    Възможно е по пътя да те срещнат;
    да чуят, как на всяка тротоарна плочка казваш:
    "Здрасти, братко!"
    Възможно е дори да си помислят,
    че ти си Онзи,
    който трябва да последват.

    ОтговорИзтриване