На тръгване

А другата земя дали е светла?
Тъй, както беше нашата, когато
търкаляхме в небето самолети
от две трески и много, много лято…

А другата земя дали ни помни? –
усмихваме се през сълзи и рамо.
Звездите бяха толкова огромни.
Но, да ги стигнем, още беше рано.

Пораснахме и станахме щастливи.
Ей, помниш ли как казваха ни “татко”?
Едни очички три вселени сливаха…
Разбрахме, че пространството е кратко.

За времето ли? – То е романтично –
дотолкова, доколкото сме близки.
Империите като сън изтичат.
Остава тинята след тях да стиска.

До гуша, до мечтите, до прибоя.
От нея и вълните гузно бягат.
И аз, и ти, сме само мъртъв спомен.
Платна и шапки чинно ни прилягат.

До вчера бяхме и вода, и пясък.
Играехме на жмичка със съдбата.
Родихме се като герои – с крясък.
Да помълчим на тръгване, приятелю.