От утре сме малки

Ти ме питаш, дете,
“беше казал –
последна квартира”…
И с очите си режеш
душата ми
като хляб.
Как да кажа
“на баща ти
не му се умира”?
Как да кажа
“ще има
и друго лято”?

Как да кажа
“не останаха кожи
за смъкване”?
Ти ме питаш, дете,
“откога
не си ми
баща?”
Няма кой
такива въпроси
да кърпи.
Няма кой
да отвръща на тях
с обещания.

Някой прави
от ръцете ми празните
чукове.
Друг увива
сърцето ми кърваво
с бомби.
Аз и ти, малка моя,
все още
сме тук.
И живеем живот,
спечелен
от томбола.

Ти не знаеш какво е
вековната злоба
на роба.
Ти не знаеш какво е
най-нежната
революция.
Ти не си се родила
от мъртва
утроба.
Знаеш само, че песни са
на птиците
звуците.

И когато ме гледаш
в стар клип
на площада,
не мрази тези, дето
пребиват ме
с палките.
На площадите,
мое дете,
безпощадно е.
Вярвай, малко остава
до утре.
От утре сме малки.