ХЪЛМОВЕ

НИРВАНА

Тогава, когато отлитат,
си спомняме.
Кръжат на ята, не се питаме
как си избират водач, къде
са оставили мъртвите, кога
се сбогуват...
Грачат – и техният грак ни влудява.
Тогава, когато отлитат, си спомняме
с умиление.
Закърнялата свобода повдига клепачи.
На костенурките никнат криле.
Пелена от наркоза увива душите ни.
Една или две дози любов капват.
Излишно е да ви казвам,
че когато отлитат, не мислим за тях.
Не че не сме им подхвърляли
празни погледи.

Позволихме
да ни отстрелят.


***


С кръвта изтича и болката.
Щастливи по своему в една кална нирвана,
губим чувство за отговорност пред Бог.
Толкова, колкото е необходимо,
мислим.
Толкова, колкото е необходимо, мърдаме
виртуално.
Рано е да се прераждаме, късно е да се редим
на опашка за милост.
Гнило е. Ферментират мечтите ни вкупом.
Време е да си купим
билети за обещания рай.


***


И тогава (кога никой не знае)
ще отлитаме като тях.
Ще прибираме мъртвите на по-топло
в сърцата си. Ще мълчим на сбогуване.
Ще се връщаме.
Ще кръжим на ята и ще грачим
с костенурките.
Ще се давим в две капки любов.

Ще сме живи.




СЛЪНЧОГЛЕД



Имам твоето нежно отсъствие.
Накъде ли да гледам, тъй тъмно е.
Искам с тебе да тръгна зад хълма.
И със зъби стеблото си късам.

Все не зная, че утре от изток
ще ме жарнеш с дланта си небрежно.
Над зелените жълти крайбрежия
ще се спуснеш за малко тъй ниско,

че ще хвана, изправен на пръсти,
два-три лъча и още и още.
И, когато те няма тъй нощем,
поглед няма от теб да откъсвам.





ДО УТРЕ



Рисувам зелено небе и оранжеви облаци.
Рисувам червени дървета и синя трева.
Рисувам пътека и пращам по нея поклонници.
Рисувам към теб най-широкия тих булевард.

Рисувам луна, за да вия под нея провлачено.
Рисувам звезди и ги свалям в краката ти с гръм.
Рисувам ръцете ти, стигат до мене и плача.
Рисувам съня ти и после рисувам на сън.

Рисувам върха, за да мога до утре да слизам.
Рисувам крилата, с които се връщам пак там.
Рисувам очите ти, гледам през тях и съм близо.
Рисувам смеха ти и още какво да ти дам.

Такава картина рисувам, когато се срутва
светът ми без теб, а за другия още е рано.
Дъха ти рисувам, да мога да дишам до утре.
Такава картина рисувам, когато съм сам.




ТЯ



Дали ще мога да я задържа, когато,
увита в крехкия воал на нимфа, спи.
Изплъзва се като русалка подир лятото
и боса като нестинарка се топи.

Неуловима като пеперуда бяга.
Тъй стара като приказка с очакван край.
Тъй слаба е като трева, след дъжд поляга.
Като вода е силна, но минава все покрай...

Като кръвта на Божи син червена пада,
изтича между пръстите ми сред скали.
Дълбока като погледа ти светъл, млада,
потъва вдън земя сама и ме боли.

Ако си тръгне бърза като летен вятър,
или пък бавно като облак сред небе,
ще се разцепи под краката ми земята,
за да се спусна с нея там, където е.





ЕЙ




Над черешови градини
синя светлина приижда.
Устните ни неизстинали
и очите ни, невиждали

и сърцата ни простреляни
търсят малката звездица,
дето свети над постелята
на момче и хубавица.

Толкова е спряло времето,
че дъхът им е притихнал.
И не знаят, че е временно,
и в съня си се усмихват.

Подари ми лъч от лятна
нощ в черешова градина
и тогава, вероятно,
времето край нас ще мине.





КОТКА



Телата ни се радват.
Душите ни уплашено примигват.
И в някой ъгъл все ще се намери
котка.
Зелено свети и предопределя
секундите, които ни остават.
Опитвам се да я нахраня
с трева от чист планински хълм.
Опитвам се да я удавя.
Телата ни се радват, а котката се смее
сатанински.
Какво ли занае тя?
Минава през стени? Добре.
Душите ни се радват.
Извива гръб с настръхнала опашка.
Уплашено примигва.
Опитвам се да я погаля.
И в миг угасва погледът и.
Мърка.
Отпуска ни достатъчно секунди,
в които може и да разберем
кои сме.