Светлините на сенките

Кафенето в Париж.
На път за Ванкувър.
Мълчим неподвижни.
Сенките ни танцуват.

Дворът на село
с разцъфтелите ружи.
Този разстрел
кому беше нужен?

Бялата пролет.
И черните червеи.
Дългият пробег
по късите нерви.

Твоите внуци
през други сезони
като капки в улуците
помежду си се гонят.

А земята една е.
От Канада до Банско.
По-нагоре е раят –
в който нямаме място.

И едничкото време
в оня светъл Ванкувър
ще покаже на сенките
дали си е струвало…

Мъртви думи

Зелената река изтече.
Червената се къпе в злато.
Големите кафяви мечки
предъвкват корена на лятото.

А плъховете анонимно
във времето на зряла чума
разкъсват мършавото виме
на мъртвите отдавна думи.

Човеци с романтични маски –
площадни есенни смешници –
продават тук народовластие
срещу отрязани езици.

Какво да кажа мълчаливо
на впрегнатите във хомота?
Да емигрираме в Браила!
И после да убием Ботев!

Петият сезон

Този сезон е за други вече.
Този сезон не е моят.
Посред понятията отвлечени,
между звезди и копои,

през бункери и през клетки,
под път и над път към ада,
този сезон е петият –
последният от насладите.

В него ръце си пускат
повелители на вселените.
В него смъртта е изкуство
от високите им подземия.

В този сезон останахме –
шепа от седем милиарда –
мравчици между дланите
на гардовете на дявола.

На тръгване

А другата земя дали е светла?
Тъй, както беше нашата, когато
търкаляхме в небето самолети
от две трески и много, много лято…

А другата земя дали ни помни? –
усмихваме се през сълзи и рамо.
Звездите бяха толкова огромни.
Но, да ги стигнем, още беше рано.

Пораснахме и станахме щастливи.
Ей, помниш ли как казваха ни “татко”?
Едни очички три вселени сливаха…
Разбрахме, че пространството е кратко.

За времето ли? – То е романтично –
дотолкова, доколкото сме близки.
Империите като сън изтичат.
Остава тинята след тях да стиска.

До гуша, до мечтите, до прибоя.
От нея и вълните гузно бягат.
И аз, и ти, сме само мъртъв спомен.
Платна и шапки чинно ни прилягат.

До вчера бяхме и вода, и пясък.
Играехме на жмичка със съдбата.
Родихме се като герои – с крясък.
Да помълчим на тръгване, приятелю.

Ръка за милост

В една не дотам чиста,
но свята република,
на един от площадите,
пълен с публика,
премиер-примадона
събирал овации
от своята древна
епическа нация.

А от първия ред
едно смешно дете
му протегнало длан.
Премиерът-бащица
го вдигнал в небето
и позирал пред камери
на журналисти –
разлистен.

Дърво на живота бил
в този момент,
но детето
събрало дланта си в юмрук
и го фраснало в мутрата…

…

Тук свършили всички
алкални батерии.

И станало кално –
като в окоп

на предала се

артилерия.

От утре сме малки

Ти ме питаш, дете,
“беше казал –
последна квартира”…
И с очите си режеш
душата ми
като хляб.
Как да кажа
“на баща ти
не му се умира”?
Как да кажа
“ще има
и друго лято”?

Как да кажа
“не останаха кожи
за смъкване”?
Ти ме питаш, дете,
“откога
не си ми
баща?”
Няма кой
такива въпроси
да кърпи.
Няма кой
да отвръща на тях
с обещания.

Някой прави
от ръцете ми празните
чукове.
Друг увива
сърцето ми кърваво
с бомби.
Аз и ти, малка моя,
все още
сме тук.
И живеем живот,
спечелен
от томбола.

Ти не знаеш какво е
вековната злоба
на роба.
Ти не знаеш какво е
най-нежната
революция.
Ти не си се родила
от мъртва
утроба.
Знаеш само, че песни са
на птиците
звуците.

И когато ме гледаш
в стар клип
на площада,
не мрази тези, дето
пребиват ме
с палките.
На площадите,
мое дете,
безпощадно е.
Вярвай, малко остава
до утре.
От утре сме малки.

Чужденец

Той беше чел Камю и Кафка
и риба бе ловил в Онтарио.
Сега в една квартална лавка
продава ядки и цигари.

Усмивката му е беззъба
като душата на детенце.
В неделите събира гъби
и моли прошка от Агнеца.

Рисува свободата с въглен
по голите стени в дома си.
Очите му просветват в тъмното,
да му напомнят, че е късно.

И все си мисля, че бесилката,
когато стигне до гръкляна,
ще я превърне във хранилка
и с нея гълъби ще храни.

Ще си погледне към обувките,
и, ако има връзка скъсана,
ще я завърже на отплуване.
И никой няма да го търси.

ШАМАНИЗЪМ

Да си шаман, ще са ти нужни първо
касапски нож и звездно наметало.
Да можеш на света да гледаш гърбом
и да говориш мъдро и фатално.

Коронен номер и да нямаш – стига
една корона и послушна публика.
Кръвта на жертвите докато стине,
пророчествата вечно ще се сбъдват.

Докато има страх от заколение
и стъпкани звезди докато има,
“спасителите” ни ще са спасени.
И все на колене ще е Родината ни.

ПИСМО ОТ УМРЯЛ

Смъртта ми бе смърт – от огромните.
От онези – безсмъртните, важните.
И протоните, и неутроните
ми се пръснаха от преяждане.

И едва се побра некрологът ми
по билбордове над площадите.
(Прогнозираните ми клонинги
подобаващо се прощават).

Целокупното ми отечество
в раздирателни трели се дави.
Обстоятелствата са стечени
до наследствено полудяване.

А аз тук съм добре, някак скърпвам я.
С трима дяволи покер играем.
Пообрахме мечтите на мъртвите.
И си купихме мястото в рая.

МУЗИКА ОТ НЕБИТИЕТО

ПРЕРАЖДАНЕ


Оттам се връщам.

Голата земя
се скри в черупката на охлюв.
Духът, освободен от тялото,
извика.
А тялото наподоби човек -
човек от прах -
с монета под езика.

(Доколкото
прахът от паднала звезда
е образ
или доколкото
подобието - битие)

В началото бе словото
надгробно.
И рече някой: "Съберете костите
и с мускули скрепете ги в утробата.
Да бъде прероден!" - и плю на Господа.

И с кожата на земно изкопаемо
наметнаха отрочето отвъдно,
и сипаха в ухото му (по "Хамлет")
принадената стойност на духа ми.

(Доколкото самото
слово
е прераждане
или доколкото прераждането -
смърт)

С отровата на земното привличане,
в любовен период полуразпадане,
космически невинен - от обичане -
отвъд света свободно падах...

И гръмнаха: "Животът тежък, скучен..." -
интелигентни - над завода - облаци.
И заваляха - с грим - на входа кучета -
озъбени, маскирани, потомствени...

(Доколкото е изход
всеки вход
или доколкото
друг изход
няма)

И екскаватори покриха космоса
с праха от звездната ми ексхумация.
И сепаратори следяха костната
и мускулната ми ориентация.

Отпадъчния полудух подслушваха
светлоречиви лунатични касти.
И нощем Маргаритите послушно
се разсъбличаха в мига на Фауст.

(Доколкото
пръстта е космос
или доколкото
зачатието - слово)

И любовта ни този път е бягане
на средно измерими разстояния.
И свободата ни е оцеляване
до следващ период полуразпадане.

И чакаме космически маймуни
да потвърдят невинните теории.
И временно в отвъдното се губим,
доколкото ни позволяват ролите.

Оттам се връщам.

Лягам под звездата,
побита вместо кръст
и слушам.
Щурците свирят празничен
рагтайм за мравки.
Тревите се преплитат в слънчев рок.
И хорът е от автентични
ангели.
Само камбаните
напомнят,
че съм в гроб.



ГРЕШНИЦИ

Като локви след дъжд умираме,
без да знаем, че сме безсмъртни.
(На небето никой не спира -
да пече сърдито до мръкване...)

Пътьом тихо в небесното царство
през прозореца син надникваме.
Райски жертви и райски гангстери
пеят в ангелски видеоклипове.

Райски птици и райски книжници
със звезди-фарисеи спорят...
Тук олекваме и се нижем
на опашка за по-нагоре.

По-нагоре сме жива пара,
смешни облаци земна мъка.
И с децата се надпреварваме
да се върнем в добрия пъкъл...

После жадна земя ще търсим,
от деветия кръг отлъчени -
като птици - летящи кръстове
над побити звезди и кръчми.



РАК-ТАЙМ

И да изстърже душата ми
тая музика,
вътреутробното
раково време.
Не от вяра и лек -
имам нужда
от вероятност
за изцеление.
Като скалпел проскърцват
звуците
по фибрите ми изкуствени...
Свободата е кървава,
еволюцийо,
музиката повече от
изкуство.
Позволен и отровен
опиум, философски
уратен камък,
четвъртинки, осминки и
цели -
по-високо
от стълбата
нотна.

По-високо, момчета,
по-високо, момичета:
концертът е импресиран
от охлюви.



ОСЪДИЦА

Това е наваляло слънце,
на преспи, заледени преспи,
непресни преспи мъртво слънце.

Това са смръзнали присъди
над слепооките треви.

Това сме
аз
и ти.

О, свете, дълбининен умрак -
попита на езика си нечуван -
къде е слънчевият стрък,
по който пъпли мравката към снежен облак?
Мравунякът,
мравунякът чадър
със зарешетени, да не вали, прозорци,
водовъртежът в пандизчийски рок
и празничният кадилак подарък.

Мравунякът - нечуто отговорих
с трудолюбивия език на мравката -
е снежно-слънчевото опитно поле за смъртни.
При опита за бягство, през чадъра
със зарешетени, да не вали, прозорци,
със зарешетени, да не вали осъдица,
дочувам гракналия глас на Елвис,
въртя се в пандизчийския му рок
и пъпля с кадилака катафалка
по смръзналия стрък към слънчев облак.



АНТИГЕРОЙ

Не е прието
на обесения
да се говори за въже.
Той
жив е там,
но днес е
някак... неглиже.

Не е облечен в бяло.
Родината не плаче.
И няма даже гарван
на гроба му да грачи.

И зимата не пее
злокобната си песен...
Приятелят се смее.

Дори не е обесен.



КАМБАНИ

Когато прережеш въжето им, млъкват.
Гледаш, олекнали, литват към рая.
Камбани - доскоро от кръв и плът...
Останалите - оставаме.

Грешни и праведни, гладни и сити,
свидетели и палачи.
Плешивите си подстригват косите.
Крокодилите плачат.

Балканът, премръзнал, от себе си слиза
на равнината в полите и пазвите.
Юнаци, купувайте бели ризи -
обичая да спазите!

Някой блъска за раждане или смърт
на храма по онемелите камъни.
Камбаните доживяха отвъдното.
Въжето остана.