17 май 2010

Гробарят на души

Художник: Виктор Васнецов


Копае дупките си по високото
и псува философите от изтока.
Парцелът му се пука от ентропия,
но вярва на небесните разчистници.

Бутилката абсент му носят живите –
прелива с нея пресните си спомени.
А долу слънчогледите по нивите
едно неуловимо слънце гонят.

Не се страхува вече от живота си –
отдавна е населил промеждутъка.
Разцъфват като кръпки празни лотоси,
но днес не му е времето за лутане.

Поканих го да ми попее песните,
с които са го кърмили горгоните.
А той от стъпканата кал омеси ми
причастие. И после ме прогони.



14 май 2010

Динозавърът Миша и Мурзилки



Поздрав за всички гости на блога :)


06 май 2010

Неродена песен



Кърпена мечтица
Циганска забрадка
Вятър я отнесе
Лесно се пилее
Ужким се събира
Неродена песен

Милна му е, майко
Подир слънце тича
Планина юначе
Било си преваля
Край речица слиза
И на гайда плаче

Горо ле, върни му
Вечер да ги гльода
Момини очинки
Пее и отлитва
Къмто росна утрин
От чинара чинка



02 май 2010

Ти, която не си на небето


...

но гледаш отгоре на големите мои радости
на пренебрежимите ми терзания
на сладоледа и куцата котка
ти, която не си на небето,
но ме изгряваш предзалезно
но ме полагаш в каруца с пъпеши
ах този неовладян аромат
на оргазъм
ти, която не си на небето, а в дълбокото ми
дълбаеш

да бъде светло името ти
да бъде царството ти такова, каквото е
да бъде волята ти по-силна от хляба
насъщен
да бъде вагината ти топла и благородна
да бъде утробата ти уютна
за предсказания

ти, която не си на небето
върни ми реброто

ще го дам на феминистките кучки
на лихварите
на обратните междузвездия
на многополовите галактики
на черните дупки
на Айнщайн, Фройд и Дарвин
на Заратустра и Бийтълс

ти, която не си на небето
но носиш Света Го Духа
в няколко кредитни карти
спирали
епилатори и салати
в еклектики и парадигми

прости греховете ми



01 май 2010

Светлите същества

Изображение: Michael Bosanko


Не съм от тях, защото пуснах сянката
навътре
и храня корените ѝ с горчилка.
Не съм от тях, оставих си детето,
което бях,
да хвърля плоски камъчета от брега.
Не съм от тях, те са обратното
на светотатството.

Понякога ги виждам
да ме питат
дали съм стигнал дъното на своя връх.
Понякога ги чувам
как си тръгват –
без омерзение, но с болка.
Но никога не зная
това въже, което ми подхвърлят –

от слънчевите сплитове въжето –
къде да го увия –
около кръста си
или –
около шията.