ИЗГРЯВА ЗАЛЕЗЪТ

НАД РЕКИТЕ ЛЕТНИ

Когато ехото от твоя смях прелита
и хвърля сянката си над реките летни,
побързай, славей – вечността е скрита
оттатък залеза в луксозна клетка.

По мостове от щедри сенки ще се мъчи
душата ми приживе да страни от рая.
Не бързай, залез, пестеливо слънчев –
душата ми със славея играе.




СЕНКИ

Изгрява залезът.

Лъчите му лакират
изстиналата плът на всичко живо.
Животът ни е седнал да убива
животите на мъртвите ни близки.

Далечното е близо.
Бяло – черното.
И пак сме в нечий
слънчев списък.

Не сме за тук,
но вероятно е
и там
да не ни искат.



КОННИК

С вечерния тоалет
и черните си коси,
вземи ме със самолет
в небето, където си.

В гнездото на залеза
от шарени облаци.
Не питай сама ли си
сред толкова конници.



НЕСВЪРШЕНО МИНАЛО

Отложиха ни.
Отложиха ни, глупако.
Да вкиснем. Да прекипим.
Като капак на ковчег хлопна капакът
на ковчега.
Спи, слънце, спим…

Тук денят нощем е толкова светъл,
че от очите ни
водни охлюви
литват да правят небесни пътеки,
по които към рая ще слизаме мокри.

А кръвта ни, глупако, ще стане на вино,
от което и ние
ще пием прави
в онова лятно време, което е минало,
но не свършва, приятелю, днес.
Наздраве!



ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ

Дъждът по някое време
ще ни направи примки.
Небето по някое време
ще ни отвлече
за откуп. По някое време
ми дай старите снимки,
в които по никое време
златно време тече.

Земята с просешко лято
няма да ни откупи.
Ще се сгърби по-кръгла отвсякога
в небесната си хралупа.
Но и ние няма да бързаме
да се върнем по никое време.
Облаците отвързваме
и от примките правим стреме.



ЖАЛЕНИЕ

Ще ти покажа църквата,
в която да се молиш за душата ми,
когато топлият инстинкт за себесвършване
смени кръвта.

Ти ще се молиш силно за душата ми,
а аз ще Го попитам
дали е грях убийството на утре.

Дали съм се изкупил,
ще разбереш по похотливото намигане
на свещите.