Молебен по Бърнс

Оцелелите плевели
в китна градина
правят молебен за дъжд.
Но сърцата… сърцата изстиват
в своята къща и
виж –
аритмично пулсират.
Молят се за инфаркт.
Бог е факт, Джени,
но ръжта е нетрайна.
И омайниче ни омайва.
И лайки и риган…
Нямаме сили да кажем
“Стига”!
Имаме сили да видим небе.
И после –
щом този дъжд спре,
ще умрем.

Топъл пролетен ескиз

Толкова много дъждовни капки –
самотни и кротки –
че ми е невероятно
как се събират в локви.

Дали слънцето е причината,
която всичко суши?
Или искат да си починат
приземените им души?

Две гълъбчета се къпят,
невиждали пролет от лани.
Падат на някого мътни
сълзите по тротоара…

И в миг тук се втурва момиче –
в ръката си – с тебешир.
Върху асфалта “обичам те”
пише. Дали не греши?

Родина

Нарисувай ме с дъх върху облак,
за да мога с дъжда да се връщам.
Тук при тебе е детството топло.
Тук е старата бащина къща.

Нарисувай ме с лъч върху изгрев,
за да мога росата да пия.
Да се къпя в очите ти чисти.
И при теб да остана, Родино.

Изсечи ме с длето върху камък
сред скалите, обвени от вихър.
За да мога на твоето рамо
да склонявам глава вечер тихо.

Напиши ме с море върху пясък,
който помни все твоето име.
И, стопил се от бурните ласки,
тук при теб е останал, Родино.

Разпилени в различни посоки,
надалече препускат душите.
Но тук са мечтите високи.
И тук е пределната есен
на дните ни.

Среща

“Трябва да ида на среща
със себе си”.

Валери Костов


Аз на среща със себе си все не смея да ида.
И оставам в черупката на изхвърлена мида.

Тук солена вода, там слънчасали дюни.
А в ушите акорд от разкъсани струни.

Разпилей ме по пясъка и тогава търси ме.
Забрави полуделите и сезони, и климати.

Може би ще намериш в отломките нежност.
Любовта е завръщане, любовта неизбежна.

Ще се видим със себе си непредвидено плахи.
Ще се питаме мълком какво ли очаквахме.

Топъл вятър ще вее сърцата ни бели.
И къде е душата, ще знаем къде е.

Звездица

И остават след нас отпечатъци –
кратки, колкото стъпки на птица.
Прибери ме на топло в душата си,
моя малка далечна звездице.

Ще ти бъда и принц, и лисицата –
кротка, питомна, бедна, привична.
А от острия край на зениците
нека жива любов да изтича.

В този огън телата ни въглени
ще прелитат над снежния хребет.
И когато студено и тъмно е,
с теб ще знаем – това е потребно.

За да видиш премръзнал скиталеца
колко иска при теб да се сгуши.
И, преди да е станал на старец, той
как към теб през комините пуши…

Проклятие

Есента прохожда през лятото.
Неуверено категорично.
А пътеката към теб е позната
и клинична.

Затова прелитам разсеяно
и пропадам често.
Ветровете, дето ме веят,
са известни.

Но не те са причината,
да не мога да те открадна.
Ти отдавна си ничия.
И навяваш прохлада.

Есента прохожда през лятото.
В най-горещия юли.
Любовта ми към теб е проклятие.
Чу ли?

Песен на лебед

Картинка: Collection of Fran Boston

Пътят към теб криволичи
под късни върби следобед.
Сухаво време изтича
през спуканите ми стомни.

Ясното слънце наивно
лъчите си в люлка сплита.
Сенчеста сприхава зима
да вдигне, без да я пита.

Никак не стигат писмата,
по гълъб, дето ги пращам.
Тази любов беше кратка –
колкото пролет, но наша.

Не искам да имам други –
нека е песен на лебед.
Там съм, в сезоните влюбен,
в които обичам тебе.

Тигърът на любовта

“Това е историята за Томас Трейси, Лора Лути и тигъра, който бе любовта.”
Уилям Сароян

Това е историята за тигъра,
който беше пантера.
На него все не му стигаха
човешките измерения.

И не случайно нямаше пол,
и не случайно нямаше възраст.
Беше свикнал да му се молят.
И се криеше. И го търсеха.

Тревопасните антилопи,
лекомислените бизони,
по следите му тропаха,
своя Бог недогонили.

Той ги гълташе, без да мигне.
Само себе си не успя.
Това е историята на тигъра,
който бе любовта.

Преди да изгорим

Преди да изгорим, опашката на слънцето ще хванем.
Ще стъпим върху облак и птици ще рисуваме до мръкнало.
И с шепа спомени ще пълним сладководни океани.
През гърло на вулкан ще слизаме в дълбокото на мъката.

Преди да изгорим, ще пием радост от узрели ягоди.
Ще люшкаме децата си в градинките на спрялото ни време.
Ще молим друг живот, преди от себе си да сме избягали.
Ще капят капки кръв върху ефирните пастелни акварели.

Преди да изгорим, ще можем да убием любовта си.
Ще търсим възкресения по чуждите изстинали планети.
Ще сбираме трохите по паркове от врабчовите маси.
А вечерта като светулки в къщите на слепите ще светим.

Преди да изгорим, ще вържем свободата си за стреме.
И с дивите коне по пустите полета ще препускаме.
Дали по този път е трябвало отдавна да поемем –
ще ми подскаже въгленчето по безмълвните ти устни.

Talpa levantis

няколко дни
преди последния
виждаш
че си била обичана
няколко дни

виждаш
че си живяла
няколко дни
виждаш
че не си сляпа

тогава
е късно за поглед
а още по-късно
за връщане

няколко дни
преди последния
мислиш
ех да имаше слънце

бог неслучайно
зашива клепачите
на къртиците

Когато за тебе се моля

Когато от устните пие нектар
пчела, пожълтяла от скитане,
когато зелени очи на лоза
ме късат от сухите корени,
когато кръвта ми прелива сама
и пълни напролет реките,
тогава си спомням, че тук си била,
тогава за тебе се моля.

Когато дърветата свиват корони
и есен приижда в душите,
когато изпръхват в тревата нозете,
но още е рано за полет,
когато щурците със зимното вино
препълват хамбарите житни,
тогава се скривам в косите ти летни
и тихо за тебе се моля.

Тогава стрелките на спрялото време
те пускат за няколко мига,
тогава дочувам смеха ти отгоре
и мълком се вглеждам през клоните,
тогава антрактът в играта на смърт
за девет живота ми стига,
тогава намирам към себе си път,
когато за тебе се моля.

Неродена песен

Кърпена мечтица
Циганска забрадка
Вятър я отнесе
Лесно се пилее
Ужким се събира
Неродена песен

Милна му е, майко
Подир слънце тича
Планина юначе
Било си преваля
Край речица слиза
И на гайда плаче

Горо ле, върни му
Вечер да ги гльода
Момини очинки
Пее и отлитва
Къмто росна утрин
От чинара чинка

Ти, която не си на небето

...

но гледаш отгоре на големите мои радости
на пренебрежимите ми терзания
на сладоледа и куцата котка
ти, която не си на небето,
но ме изгряваш предзалезно
но ме полагаш в каруца с пъпеши
ах този неовладян аромат
на оргазъм
ти, която не си на небето, а в дълбокото ми
дълбаеш

да бъде светло името ти
да бъде царството ти такова, каквото е
да бъде волята ти по-силна от хляба
насъщен
да бъде вагината ти топла и благородна
да бъде утробата ти уютна
за предсказания

ти, която не си на небето
върни ми реброто

ще го дам на феминистките кучки
на лихварите
на обратните междузвездия
на многополовите галактики
на черните дупки
на Айнщайн, Фройд и Дарвин
на Заратустра и Бийтълс

ти, която не си на небето
но носиш Света Го Духа
в няколко кредитни карти
спирали
епилатори и салати
в еклектики и парадигми

прости греховете ми

Проходимост

Ще си наложа да те няма. С разум.
И сънищата си ще забранявам.
Кутия е домът ми. Вече празна.
Летя в междупланетната си яма.

Дали си тук и там? Дали те има? –
Не знам. Но преживяното се срути.
Телата без души са проходими
по всички набелязани маршрути.

Врачка

Тя ми разказа своята версия
за случилото се с мен.
Тръгна от Ловеч, мина през Персия –
и ми преряза вените.

А трябваше само да се обърне –
да види, че ти си тук.
По калдъръма на старо Търново
сред просветления звук.

Колко ми трябваше там да бъда –
някакъв друг мой живот?
Ех, необмислен е този гъдел,
пред прага ти да се кротна.

И да попитам с очи от бисери:
“Кой ще ни раздели?”
Врачката каза, че те измислям.
А от измислиците боли.

Конник

Изображение: тук


С вечерния тоалет
и черните си коси
вземи ме със самолет
в небето, където си.

В гнездото на залеза
от шарени облаци
не питай сама ли си
сред толкова конници.

Инвенция

Изображение: www.berkshiresartgallery.com


Скърца стълбата, по която се връщаш
в една изтъркана гама ла минор.
Натежали са пръстите, но още са кръшни.
Виж, буренясал е дворът.

Аз все още съм черен клавиш
на един остарял клавесин. Но те помня.
Не заспивах, когато заспиваше.
Убиха ни кучето. Беше бездомно.

Не знам как да те срещна. Със струна ли?
Може би имам нужда от акордьор.
Вместо кучето вия по пълнолуние.
А една ябълка цъфна на двора.

Зарязване

Изображение: www.trekearth.com


Приижда време за зарязване на лозето
сред вопли.
И нито споменът за сочните му гроздове
ни топли,
и нито кратките край него плажове
навяват лято…
Нали си казахме, каквото имахме да кажем
в блатото?

А мислехме си, че е на баир утехата ни
дървена.
Преди животът, като блуден син омекнал,
да се върне.
И да ни кара в шепите си да сберем
вързоп надежда.
За да научим как през рамо времето
не се поглежда.

Добре е, че си тръгваме, загърбили дълбоко
зимата.
Ще се познаем утре в пролетните сокове –
безименни.
Пробили земните кори, за да разказваме
на кълнове
как не платихме късчето любов, нарязано
на дългове.

Тандем

Изображение: www.stonequarryhillartpark.org


Безветрие платната свива,
звезди и думи
падат.

Усмивките ти са пенливи,
узрели в трюма
ягоди.

Такърка куцият ми ден
в една безсънна
яхта.

А бяхме някога тандем –
преди да тръгнем,
бяхме.


Или така:

Безветрие платната свива.
Усмивките ти са пенливи.
Такърка куцият ми ден.
А бяхме някога тандем.


Или как?:

Звезди и думи
падат –
узрели в трюма
ягоди.
В една безсънна
яхта,
преди да тръгнем,
бяхме.

Любовни миньори

Изображение: takemytrip.com


Копаем с онази ранима мощ,
на която ѝ казват безпаметност.
Дните са дни и нощи са нощите.
Но комедиите – са драми.

Заприличали сме на въглени,
разтопили арктични пингвини.
Заспиваме в своя си ъгъл,
а се будим в нечие минало.

С ръце сърцето си стиснали,
му гравираме прозаичен обков.
А в рудника на дълбокото лекомислие
дали ще намерим любов?