Бесове

Днес земята ми пълнят до шия разгонени кучета.
Не ги дави, изпратен от никой създател, порой.
И целуват готвача, нарязал мечтите на кубчета.
И се кланят на този, измислен от дявол, герой.

Наживели се, близали в страх от високото задници,
стискат в кърпа сополи за спомен от ланския грип.
Недовиждат с носа си червен, но ме водят на кланица.
И пикаят над мен, без да дръпнат проклетия цип.

Не са наши бащи, но отровното семе са хвърлили,
както техният дядо е хвърлял лъжи за разплод.
И коя ли е кучката луда, безпаметно кърмила
тези тежки момчета, охранени с моя живот?

Оцелявах сред тях и се учех свенливо на низости.
Свободата заспа под лъжичката с празна уста.
Поробители мои усмихнати, толкова близо сте,
че ножовете, лъснали вече, опряха в костта.

А децата ми бягат от вас през земи и галактики –
там, където звезди са звездите и хлябът е хляб.
И навлекли душите си в дрехи, с кръвта ми оплакнати,
пишат дълги писма за живота – от другия свят…