09 октомври 2012

Боряна


Тъмнее небето и залезът слиза –
червено петно върху бялата риза.
Дали си научих урока, не зная.
Но зная, все някога с теб ще сме в рая.

Където крилати оркестри ще свирят
на тъпан и арфа, на гайда и лира.
Където мечтите се сбъдват отрано.
Нали е така, хей, невесто Боряно?

А тук е безбожно и малко самотно.
Пълзим като червей, пълзим като охлюв.
Сълзите си крием, когато ги има.
И пукнала пролет наричаме “зима”.

А лятото… лятото все недостига.
Мирише на мащерка, лайка и риган.
Но мислим в съня си – кому е угодно?
Човекът е висша и странна порода…

Понеже ще питаш – любов ли е всичко –
ще кажа – тревите са паднали ничком
под бурния вятър, но пак се изправят.
Не знаят добър или лош ще е краят.

Не знаят, но в него безумно се вричат.
И колко ли още – но пак го обичат…
Кръвта ми е ланското вино, Боряно.
Мечтата си тръгна. Животът остана.


05 октомври 2012

Сватба в рая


Но казват, раят бил там някъде – нагоре.
Дали не е на крачка – тук – встрани?
Удавени в реката на умората,
сме заличими божем. И раними.

Не се научихме да плуваме. Поспри!
Къде е топлата ни лодка – помня.
Аз, уличéн в невяра, вдън се скрих.
Ти счупи ненапитите си стомни.

Бълбука сам междувселенският компот.
Мехурчета любов ни очароват.
Над мен е само твоят недолюбен Бог.
Над теб – недоизпитата отрова.

Ще се събудим в нечие легло.
За нас ще свирят ангелски оркестри.
Аз – рицарят от лунно потекло.
Ти – милата ми слънчева невеста.

Дали ще ме познаеш – забрави!
Така е тук. А как е там – не зная.
С глава събарям каменни стени
по стълбата към сватбата ни в рая.

Посипва сивият дъждец коси.
Нетрайни са словата ни по изгрев.
Ще се спасим, любов, ще се спасим! –
Когато лъч от залеза ни близне…