Не мога от градините на Господ
с протегната ръка да те откъсна.
През облаци към теб ще търся моста.
Ти само не повтаряй, че е късно.
Разгърдени – през броните пробити –
в безвремие сърцата ще се сливат.
Вселената е нашата обител.
Леглото – слънчогледовите ниви.
А нежното отсъствие е пътят,
по който любовта пристъпва тихо.
С очакване очите да изкъпе.
И шепне – Господ тук ме е повикал.
