Пламен Бочев

В памет на Пламен Ставрев

2011-12-17T14:11:00.003+02:00

Дошло е времето –
ще каже някой.
Но аз не мога да повярвам.
След теб вълните нямат гребени.
И южен вятър днес ги гали.

Мълчи декември.
А пък песните
напират като живи струни.
И да умираме е лесно…
Тъй, както свършва пълнолуние…

Да тръгнеш на гурбет
в небесни ниви –
дали е сън или спасение?
Не знам. И чаша вино ти отливам –
да има за изпът душата тленна.

В горещия ми пясък
ще остане
едно избрано лято промеждутък.
И после лятото ще бъде хладно.
Кажи ми колко още да се лутам?...

Звездица

2011-12-08T13:49:00.003+02:00

И остават след нас отпечатъци –
кратки, колкото стъпки на птица.
Прибери ме на топло в душата си,
моя малка далечна звездице.

Ще ти бъда и принц, и лисицата –
кротка, питомна, бедна, привична.
А от острия край на зениците
нека жива любов да изтича.

В този огън телата ни въглени
ще прелитат над снежния хребет.
И когато студено и тъмно е,
с теб ще знаем – това е потребно.

За да видиш премръзнал скиталеца
колко иска при теб да се сгуши.
И, преди да е станал на старец, той
как към теб през комините пуши…

След жътва

2011-11-07T14:03:00.004+02:00

Когато лястовичките оставиха гнездото си,
врабчета се опитаха да го обсебят.
Така ли просяците правят революция, не знам.
В блатата ми разцъфват бели лотоси.
И кротки любопитни лебеди
протягат шии – до небето и нататък…

И никой тук недоразбра, че иде зима.
(Единствено – намерилите юг).
Пък аз – стаено камъче в божествена мозайка –
не вярвах, че с Отец и Дух сме трима.
И сторвах на живота си напук.
Дали така ще ме запомниш, майко?

Но, както и да е, след жътва сме различни.
Все някога един поет ще пита
(така и недочакал пролетта) –
“какво тук значи някаква си личност?”.
И като сам Исус сред угари ще скита,
за да потропа на отворена врата.

През нощ и вятър

2011-10-06T09:34:00.004+03:00

Изображение: Тук

“Wer reitet so spät durch Nacht und Wind?
Es ist der Vater mit seinem Kind”.

Johann Wolfgang von Goethe

И после, сине, остарява
бащата –
за езда е слаб.
Препъват се, дори на равното,
сърдечните му клапи.

Той пак е с теб –
през нощ и вятър,
но не наяве.
Последно му е всяко лято
и зрънце в плявата.

Не спирай и за миг ездата
нагоре – към мечтите.
Така се стига до оттатък –
отвъд очите ти.

Какво е там – ще ми разказваш,
когато пак се видим.
Ти – мой баща (да не повярваш),
пък аз – синът ти свиден…

Пир по празник

2011-09-23T14:31:00.002+03:00

Ако и този път ме омърлуши
пияната пределна светлина,
ще оцелея с гумени ботуши
сред блатото от обич и злина.

Дали си тук, не знам, но пак те има –
тръстика в храм, светулка през октомври…
Напролет кукуряк и кълн назиме.
Листо от мак и на камбана корен.

А любовта ни беше прозаична –
като фиестата на Ърнест стара.
И колкото и дълго да отричаш –
за нас бе влакът на онази гара.

И плъховете на Камю не чумят –
заразата бе в нашите души.
Поискахме, получихме си думите…
Но имахме усти, а не уши.

Затуй на този пир съм те поканил –
да помълчим с най-силния си звук.
На празник се разливат каните.
И нищо друго няма тук.

Проклятие

2011-08-06T14:24:00.001+03:00

Есента прохожда през лятото.
Неуверено категорично.
А пътеката към теб е позната
и клинична.

Затова прелитам разсеяно
и пропадам често.
Ветровете, дето ме веят,
са известни.

Но не те са причината,
да не мога да те открадна.
Ти отдавна си ничия.
И навяваш прохлада.

Есента прохожда през лятото.
В най-горещия юли.
Любовта ми към теб е проклятие.
Чу ли?

Кос

2011-08-03T09:19:00.001+03:00

Не питай колко оставам тук.
Ще видиш пресни следи по пясък.
И нито сянка, и нито звук.
А чайки слизат с ненужен крясък.

И кратък кораб коси вълни.
И пълни трюма с онази жътва,
в която слънчев живот кълни,
когато всички мечти са мъртви.

Но утре песен ще пее кос
в горите тихи край шумен залив.
Какво му трябва – един откос,
от който всички звезди се палят.

Мнемоника

2011-07-29T08:43:00.001+03:00

Заложих на куция кон любовта си.
А той ме изплака с две кротки сълзи.
Препъна се още на първо препятствие.
Изцвили горчиво и взе да пълзи.

Тогава архангел му спусна крилата си.
И куцият кон полетя – като дим.
Спечелих! – Горчива любов – за отплата.
Такава, каквато не беше преди…

Реших да заложа на светлия спомен.
(От него се крие луната – да бди).
А споменът беше отдавна бездомен.
И каза: Не гледай, а просто иди!

Отидох. Видях я – съвсем непозната.
Любов, остаряла в горчиви лета.
Тогава архангел ми спусна крилата си.
И с куция кон като дим отлетях…

Bulgarian Terrorist

2011-07-15T13:17:00.004+03:00

Денят бе прободен от залез и бликна тъма.
Нощта му – разплела косите си – легна сама.

А утрото чака поредното слънце червено
живот да разлее – на заем – по сините вени.

Световните банки ми хвърлят спасително ласо.
Кога ще живея – и как – те ще кажат, ебаси!

Събирам тротил и землянка копая в мазето.
Ще върна на бедните всичко, което е взето!

Прегърнал черешово топче домашна ракия,
с железни юмруци по масата робството трия.

За бой съм се стегнал, треперят евреи, банкери…
Mañana ке пуцам, когда meine soul намеря!

Тиха пръст

2011-07-04T08:28:00.003+03:00

Изображение: Тук

В тази малка проклета държава
съм роден, за да уча уроци.
Вече осми живот продължават
парцаливите миши емоции.

Породисти потомствени кучета –
помежду си – и Бога предали…
Дали утре девети ще случа?
Аз не вярвам. А вие? Едва ли.

Казват, зверска била ми природата –
с аспарухово семе пропита.
На България плача на гроба.
А душата на лъв тук се скита.

И децата ми жално мяучат
в непознати земи до полуда.
Любовта ми все още е ручей.
Любовта ми е страшна заблуда.

Моят Ботев бе казал да мога
и да мразя, когато убиват.
А Христос пред понтийската тога
се смири като кротка кобила.

Бих попитал какво да направя
някой древен оракул с кръвта си.
Но лениви звезди ме заравят
в тиха пръст до небето пораснала…

Змей

2011-06-09T13:30:00.006+03:00

Още ли помни земята
твоите стъпки трънливи?
Южен любовен вятър
над слънчогледови ниви
вие ръка и просвирва
страстните струни на лира.

Тя си е тук. Свободата.
Вечер се дави в бутилка.
Сутрин, росила в тревата,
като змия се умилква.
Празник е празното време.
Змейово либе ще вземе.

Исках да кажа, че пътьом –
няма надежда без извор.
Хвърлей на камък ще мъти
твоя – от жаждата – избор.
В сушата дебне оазис.
Той – от живота – те пази.

НЕ ВИНАГИ - на живо - Златна пролет 2011

2011-05-25T06:11:00.003+03:00

НЕ ВИНАГИ - Боян Михайлов

2011-04-08T07:47:00.005+03:00

Музика и аранжимент Валери Костов. Текст, с извинение, мой. :)
Песента достигна до финалната селекция на конкурса на Българското национално радио "Златна пролет 2011".

НЕСТИНАРИ - на живо - Евровизия 2011

2011-02-24T11:31:00.006+02:00

Щастлив съм, че създадохме тази песен. Поздравявам целия екип и всички, които ни подкрепиха!

Подкрепете песента "Нестинари" в конкурса Евровизия 2011

2011-02-14T06:55:00.003+02:00

Приятели, чуйте тази песен и, ако искате тя да представя България на Евровизия 2011,
подкрепете я с вашия вот по време на българския финал, който ще бъде излъчван пряко по БНТ от зала 1 на НДК на 23. февруари от 20.30 ч.

Изпълнява я Боян Михайлов. Музика и аранжимент - Валери Костов. Моето участие е като автор на текста.

Песен на лебед

2011-01-11T12:18:00.004+02:00

Картинка: Collection of Fran Boston

Пътят към теб криволичи
под късни върби следобед.
Сухаво време изтича
през спуканите ми стомни.

Ясното слънце наивно
лъчите си в люлка сплита.
Сенчеста сприхава зима
да вдигне, без да я пита.

Никак не стигат писмата,
по гълъб, дето ги пращам.
Тази любов беше кратка –
колкото пролет, но наша.

Не искам да имам други –
нека е песен на лебед.
Там съм, в сезоните влюбен,
в които обичам тебе.

Екзорсизъм

2010-12-12T11:07:00.006+02:00

Удавникът се хваща за сламката в окото ми.
А под клепачите му салът от греди пустее.
Подавам му ръка и се понасяме в дълбокото.
И всички ярки грехове превръщаме в пастелни.

В такива времена на мнима смърт и ритуали
се спуска кротък ангел по въжетата от нерви.
Дали ще разпознаем в него себе си? Едва ли.
Но знаем, че за първи път един на друг сме верни.

Пролука

2010-12-06T07:41:00.003+02:00

Копая ров до този,
който ти ми изкопа,
за да съм в своя къща.
От другия надничат рози.

Прибързани и жълти
есенни слънца на припек.
А гладният декември
остатъкът от лято гълта.

Червенокоси сънища
нетърпеливо дърпат
завесите на празен ден.
Но още не е тъмно.

Лопатата мъждука
сред сдъвканите словеса
и търси към звездиците
пролука.

Недовършено многоточие

2010-11-28T11:20:00.006+02:00

Понякога мълчанието е вик
в дълбока земя,
от който само глухите тръпнат.
Ако животът бе такъв наркотик
като любовта,
щяхме да сме безсмъртни.

А той е недовършено многоточие,
глас на риба
в най-шумните океани.
И го живеем неволно или нарочно,
но все не достигаме
точката покаяние.

Кипят замразените градуси
в сърдечните термометри.
Превръщат кръвта ни в пара.
По масите гладни гларуси
пишат сонети.
А целият свят е гара.

Забравил съм вече
кой влак да чакам –
пристигащ или заминаващ.
Хлевоустието е вечност,
вавилонски придатък.
Разминаване за останали.

Преразказани мъдри притчи
за добри или лоши,
за бедняци, търгаши…
И нечуто, неуко, обичам те…
От всички хиляда и четири нощи –
последните три са наши.

Нестинари

2010-11-25T16:45:00.010+02:00

Изображение: тук

Не са от тук и гледат надалече,
очите си отворили навътре.
И всеки миг от кратката им вечност
е цял живот, преброден с тихи стъпки.

Докосват с длани нощната обител
на светлите си сънища наяве.
Оставят глътка вино недопито
за някой закъснял от път приятел.

Понякога поемат мълчаливо
към други светове отвъд звездите.
Но няма как сълзите си да скрият,
ако за връщане от там ги питам.

Танцуват с изгрева, преди да съмне,
с крила от верен вятър, нестинари.
Когато лъч любов от тях си тръгне,
нозете им премръзнали изгарят.

Цветни пътеки

2010-11-09T12:17:00.002+02:00

Белеят черните забрадки на жените,
останали сами пред сивите дувари.
И всяко лято е последно, всяка зима – първа.
Пресъхнало е речното корито.
Не им останаха сълзи. А някога бе пълно…
Не им останаха мъже. И само Господ пуши
в комините от Слънцето без филтър.
Не им остана вино за преливане.

Понякога децата им от чужди светове
изпращат гълъби. Или пък Облаче ле бяло.
В такава самота се раждат страшните вулкани,
които гълтат лавата си вместо хляб –
за да заселят хълмовете с внуци.
В такава самота и чайникът на печката просвирва –
единственият им локомотив към рая.
Какво ли зная аз за цветните пътеки на безкрая?...

Архангелов репортаж

2010-11-08T13:18:00.002+02:00

Разтроен между Дух и Отеца и Сина,
обикалям земята на грешните дни.
Разпиляват се гнили листа от смокини.
А на мен ми се струва, че дъжд вали.

Новините по всеки канал са еднакви.
И смъртта като лебед къса пресни треви.
От гърдите на майки капе кръв, вместо мляко.
А на мен ми се струва, че дъжд вали.

Миротворци погубват жени и дечица.
И претърсват за нефт планини и гори.
И ченгета са всички добри политици.
А на мен ми се струва, че дъжд вали.

В престарелия храм са се скрили владици.
Да ви кажа ли точно какво ги боли?
Еколози улавят маймуните с трици.
А на мен ми се струва, че дъжд вали.

През мъглата просветва любов за наивни.
И събаря светулки със звездни искри.
Философите давят живота във вино.
А на мен ми се струва, че дъжд вали.

Светлините на сенките

2010-11-03T08:08:00.002+02:00

Кафенето в Париж.
На път за Ванкувър.
Мълчим неподвижни.
Сенките ни танцуват.

Дворът на село
с разцъфтелите ружи.
Този разстрел
кому беше нужен?

Бялата пролет.
И черните червеи.
Дългият пробег
по късите нерви.

Твоите внуци
през други сезони
като капки в улуците
помежду си се гонят.

А земята една е.
От Канада до Банско.
По-нагоре е раят –
в който нямаме място.

И едничкото време
в оня светъл Ванкувър
ще покаже на сенките
дали си е струвало…

Тигърът на любовта

2010-10-30T11:43:00.002+03:00

“Това е историята за Томас Трейси, Лора Лути и тигъра, който бе любовта.”
Уилям Сароян

Това е историята за тигъра,
който беше пантера.
На него все не му стигаха
човешките измерения.

И не случайно нямаше пол,
и не случайно нямаше възраст.
Беше свикнал да му се молят.
И се криеше. И го търсеха.

Тревопасните антилопи,
лекомислените бизони,
по следите му тропаха,
своя Бог недогонили.

Той ги гълташе, без да мигне.
Само себе си не успя.
Това е историята на тигъра,
който бе любовта.

Вяра

2010-10-27T11:38:00.003+03:00

На rainy

При аутопсията ще открият
в кръвта ми сто процента вяра.
Не в някаква идея,
не в някой бог,
а в хората.
Причина за смъртта
ще е един от тях.

януари, 1986 г.

Преди да изгорим

2010-10-25T14:36:00.004+03:00

Преди да изгорим, опашката на слънцето ще хванем.
Ще стъпим върху облак и птици ще рисуваме до мръкнало.
И с шепа спомени ще пълним сладководни океани.
През гърло на вулкан ще слизаме в дълбокото на мъката.

Преди да изгорим, ще пием радост от узрели ягоди.
Ще люшкаме децата си в градинките на спрялото ни време.
Ще молим друг живот, преди от себе си да сме избягали.
Ще капят капки кръв върху ефирните пастелни акварели.

Преди да изгорим, ще можем да убием любовта си.
Ще търсим възкресения по чуждите изстинали планети.
Ще сбираме трохите по паркове от врабчовите маси.
А вечерта като светулки в къщите на слепите ще светим.

Преди да изгорим, ще вържем свободата си за стреме.
И с дивите коне по пустите полета ще препускаме.
Дали по този път е трябвало отдавна да поемем –
ще ми подскаже въгленчето по безмълвните ти устни.

Пилигрими

2010-10-20T12:52:00.004+03:00

Изображение: тук

Измамно боли красотата на формите,
пълни с празен мираж, тъй далече от къщите.
Когато кръжим по пустинните орбити,
всеки мах на крило, всяка стъпка е връщане.

Не знаем къде и кога ще замръкваме,
нито ден ли е днес, нито утре ще съмне ли.
С дълбоки игли си пришиваме кръпките,
в плитък пясък, до кръв и до гуша затънали.

И търсим любов посред сринати камъни,
дълго, колкото сън, кратко, колкото раждане.
Такъв ни е пътят към живите храмове,
дето сянка на Бог от предците е вграждана.

Мъртви думи

2010-10-08T13:38:00.002+03:00

Зелената река изтече.
Червената се къпе в злато.
Големите кафяви мечки
предъвкват корена на лятото.

А плъховете анонимно
във времето на зряла чума
разкъсват мършавото виме
на мъртвите отдавна думи.

Човеци с романтични маски –
площадни есенни смешници –
продават тук народовластие
срещу отрязани езици.

Какво да кажа мълчаливо
на впрегнатите във хомота?
Да емигрираме в Браила!
И после да убием Ботев!

Бяла жаба

2010-10-05T11:56:00.002+03:00

Как се сетих да потърся кучето,
вярното, прегазено от мен…
Всъщност, знам какво се случи.
Наказание. И престъпление.

Оживявах с моите измислици
някъде дълбоко под земята.
В този полувек на непростимост,
в зимите след краткото ни лято.

Любовта ли? Зная – не е тленна.
Нито се опазва с бягство.
Няма зъби. Тя е кротък пленник
на живота светотатствен.

Тази обич няма да отнемат
бесните, ухапали ме кучки.
Волната ми воля още пее
лебедови песни. И се учи

как да търси пътя през блатата
към единствената бяла жаба.
С лапички, опрени до стената,
неуверено и анжамбманно.

Това е само реплика на стихотворението на поетесата Християна Христова

Оригиналът е този:

Респект

Как се сети да потърсиш кучето,
вярното, прегазено от теб -
сякаш нищичко не се е случило,
сякаш не изтече полувек...

Оживя във някаква измислена
негова хралупа под небето -
полуглухо, полусляпо - стиска
лапичка, опряна до сърцето...

Знаеш ли, че любовта е тленна -
и се защитава с бягство -
а в зъбите й отровно зрее
нещичко горчиво и опасно...

Тази обич вече не е твоя.
Хапан ли си някога от куче?
Теб и волната ти воля
на респект ли да научи?

Жълта шапка с червени ботуши

2010-10-04T14:24:00.003+03:00

Прегоря от очакване слънцето
и потъва в червения залез.
Но през своите дълги безсъници
всяка нощ със смъртта ще пролазва.

Ще се втурва в сънливите утрини.
Ще събужда прозорците тихо.
Ще ни спуска с лъчите си люлките.
И ще пише по пясъка стихове.

А морето с вълни ще изтрива тук
остарелите в полет безсмъртия.
То обича така – без сълзи и звук –
към безумна любов да ни хвърля.

Няма сила, която да върже пак
лекокрилия кораб за пристан.
Сляпо слънце се моли на бог и бряг –
да остане в живот до поискване.

Ще изригне и после ще тръгне там,
накъдето провиждат очите.
Пак ще топли прощално земята, знам,
по която умират мечтите.

То не знае, че в изгрева няма храм,
в който слепи звезди да се сгушат.
Празно слънце, изсмукано грам по грам.
Жълта шапка с червени ботуши.

Фокстрот за милиони

2010-10-02T12:33:00.002+03:00

Картинка: тук

Тя се гмурва във вятъра и лети в океана.
Преследвачите с мокри езици я бранят.
Съгледвачи слепеят, сеирджии пролайват.
В тази суша удави се първата врана.

После гълъб остана сам с маслинова клонка
при една гълъбица (случайно избрана).
Няма връщане, няма го корабът-дойка.
А лисици танцуват фокстрот за пиано.

Думка тъпан в безлюдното село и вълци
панаирно надуват за овцете балони.
В тази суша угасва и бедното слънце.
А лисици танцуват фокстрот за милиони.

Петър Чернев ЗАКЛИНАНИЕ

2010-10-01T08:32:00.003+03:00

Музика Петър Чернев
Текст Миряна Башева
Аранжимент Янко Миладинов

1975 г.

Четири минути в рая

2010-09-29T13:02:00.005+03:00

На една от жените ми

Четири минути в рая –
колкото едно танго.
От началото до края
бяхме четири в едно.

Бог, любов, живот и длани,
вплетени в кълбо от прах.
За разплитане бе рано.
Късно бе за студ и страх.

Четири минути пълни
със събуждане и сняг.
С летен дъжд, напивал дълго
сухия от стъпки праг.

Четири минути стигат
до сърцата и отвъд.
Но накрая бяхме трима –
аз без теб и ти без смърт.

Поздрави на Светла, която има дарбата да танцува

Климати

2010-09-28T12:30:00.003+03:00

Отива си последната любов.
След нея тръгва циганското лято.
И с котката, безшумно, по пантофки,
ще търсят дом, нагоре от земята.

Оставиха накъсани криле.
Оставиха сълзи от смях и болка.
Дали след тях оставиха небе?...
Какво пък? И какво пък толкова?...

Нали и зимата от страх е южна?
Нали и климатът обича изневери?
Кълвачите умират да ги слушат,
когато чукат, червей да намерят.

Евфемизми

2010-09-26T11:28:00.003+03:00

Циганинът не е ром.
Робството не е присъствие.
Подлостта не е закон.
Вярата не е покръстване.

Кражбата е просто кражба.
(Присвояване е друго).
А смъртта ни е прераждане
колкото токата – фугата.

Лихвата не е отплата
за направено добро.
Тя е кървавото злато,
позлатило нечий гроб.

Любовта не е измама
от приятел или враг.
Нито курвата е мама,
нито слънцето е брат.

Хлябът вече не е пита,
месена с добро сърце.
А животът ни е скитник,
плюшено мече уцелил…

Математикът

2010-09-24T13:56:00.003+03:00

Той нямаше нужда от музи.
Той имаше точна наука.
По хорди и хипо-тенузи
вървеше от тука до тука.

Най-краткия път бе намерил
(тъй, както пътувал с метрото)
от Марс до самата Венера.
И в нейната орбита кротнал.

Обаче Венера (Василка)
била, меко казано, твърда
и дъвкана дълго костилка…
Та, Марс (Михаил) не помръдвал.

Тогава се случило чудо.
Явил се самият Спасител!
Войник бил в триъгълник “Грудово,
Звездец, Елхово” и попитал:

Ти, Мишо, обичаш ли Вася?
Защото на мене ми пасва.
Науки, звезди, педераси…
Виж – аз съм от другата каста…

Какви са тез думи и мисъл?! –
отвърнал му нашият Мишо.
Я, майна, по пътя върви си!
Ти тук си тотално излишен!

Така ли, а твоята муза
без хорда как стигна до тука?
Копай си без мен кукуруза.
Когато си вън, ще почукам…

Болница в глухия град

2010-09-23T14:56:00.003+03:00

Тайните твои терзания.
Явните мои мечти.
Снежни медузи сред залива.
Лятото някой изтри.

Бедни са тук акварелите.
Водни боички в море.
Тичат след късно узрелите
есенни цветове.

Късат стебла водораслите.
Вечно зелени кървят.
Вятър танцува по масите.
Търси през зимата път.

В тези добри измерения
ние сме майка и брат.
Пролетен вик за спасение.
Болница в глухия град.

Talpa levantis

2010-09-22T10:20:00.004+03:00

няколко дни
преди последния
виждаш
че си била обичана
няколко дни

виждаш
че си живяла
няколко дни
виждаш
че не си сляпа

тогава
е късно за поглед
а още по-късно
за връщане

няколко дни
преди последния
мислиш
ех да имаше слънце

бог неслучайно
зашива клепачите
на къртиците

Съществително

2010-09-21T14:53:00.003+03:00

Вода, сълзи, и кръв, и вятър.
Маслини, юг, земя, поличби.
Кресла, кокили, стълби, стряха.
Жена, дете, целувки, личност.

Родина, род, мечта, реалност.
Добитък, куче, котка, нежност.
Истории, лъжички, давност.
Очи, лица, крака, надежди.

Любовници, съдби, ракия.
И врагове, и промеждутък.
Проблясъци по икиндия.
Мъглявини, условност, глупост.

И непрогледност на светулка.
И самота от романтичност.
Щурец, живот и мишка в дупка.
Глаголът, който те обича.

Цвете, рисувано с камък

2010-09-17T09:03:00.003+03:00

The Sky is the limit Painting by Elena Shideler

Не видях това цвете, нарисувано с камък.
(Върху сивите плочки тъкмо бе заваляло).
И го стъпках с обувки, за някъде тръгнали.
Детски вик ме накара да спра, да се върна и…

Да ме пита хлапето с най-добрите очички:
Ти, дете ли си още или някакъв чичко?
Светъл гръм в този миг ни разцепи небетата.
То пое към безкрая, аз към къщи закретах…

Белият кон

2010-09-13T07:52:00.002+03:00

С този кон не се тръгва на път.
Този кон е удобен за връщане.
С черен – лесно се стига отвъд.
Бял – какво да го правиш – прегръщаш го.

Той не вие по луди луни.
Както черните верните кучета.
Той се смее, когато боли.
И кърви сред сърцата отключени.

Този кон си отива оттук.
А отдавна бе време за връщане.
Тихо литва нагоре. Без звук…
И – какво да го правя… Прегръщам го.

Пенсионираната балерина

2010-08-31T22:03:00.002+03:00

Автор на картината: най-добрият приятел - Валери Костов

Вратата ѝ олющена
отдавна е разказала
на всички просяци
за странния Албрехт на Готие.

Едно плакатче от “Жизел”
виси като парцал
във вътрешния двор
на вечността.

Една антична ваза
с изсъхнали цветя
живее времето
в лилави измерения.

В кутия от “Житан”
събира любовта
от мъртвите любовни
посетители.

Дошло е времето,
в което да танцува
на сцената пред Бог,
за да Го смае.

И ще Го чака зад кулисите
да влезне
с букет от живи незабравки.

Лабиринтът на оцелелите

2010-08-31T12:20:00.003+03:00

Художник: Роб Гонсалвес

Всеки си има свой лабиринт,
но никой от нас не знае
какво ни чака след дългия спринт –
сиренце или Минотавър.

И търчим, и се жулим в стените
(добре, че отгоре има небе).
И откриваме вече откритото
от отдавна живял левент.

По завоите остри се блъскаме
и понякога оцеляваме.
И мечтаем за Златната гъска
(в краен случай – за слава).

И добре, че кръвта ни във вените
има опции за любов
към четвъртите измерения
и към бавни отрови.

За да стигнем последната клетка
и да видим, че там няма нищо.
Само Бог – със сигнална жилетка –
оцелял като въглен в огнището.

Не стареят мечтите

2010-08-29T14:44:00.002+03:00

Не стареят мечтите.
И не стават по-мъдри.
Нямат бръчки и бели коси.
Като сън по вълните
ни отнасят задълго –
там, където морето не спи.

И играем с делфини
и със слънчеви нимфи
в оня свят, в който пак сме деца.
Лудостта ще премине,
но остават инстинкти –
като захар в солени сърца.

Не стареят мечтите.
Само ние младеем
в тихи къщи сред шумен пазар.
И живеем с орлите –
и богати, и бедни.
И за още – подхвърляме зар.

В кратка обич ни люшкат
изтънели пространства,
от които при изгрев боли.
Пойни птици ни слушат
и поемат към странство.
През април ще се върнат, нали?

Не стареят мечтите.
Със смъртта си играят
в този смешен и тъжен живот.
Побеляват косите
и сърцата изгарят.
Млада ябълка ражда ни плод.

Сатир

2010-08-24T14:50:00.004+03:00

Художник: Моят приятел Boris Wolf

Той е влюбен в шегите и виното.
На рибарите мъти водите.
И по хълмове ходи – малинови.
И раздава от лунната пита.

И с душите мълчи по задушници.
И крещи с оскотелите влъхви.
И настъпва опашки на гущери.
Като шепот в косите пролъхва.

Той е дребно на вид изкопаемо.
Но с огромно сърце галопира.
И разкъсван от кучешко лаене.
И събран в седем струни на лира.

И прогонен, и чакан по пирове.
През деня и нощта се преражда.
Да изгаря в тревите изстинали.
И да маже сърцата със сажди.

Той не иска да падне в отплатата.
Той не иска след обич да стане.
Още вярва в сълзи и в приятели.
И се смее над своите рани.

Но когато се сблъска с подобие.
На човек или Бог, губи памет.
И потъва в полетата, ловните.
И спасените жертви удавя.

И се моли на хищника в себе си.
Да прости оредялото време.
И с ръцете си топли омесва ми.
Хлебородно въже, да ме вземе.

Богородица

2010-08-15T07:40:00.003+03:00

Художник: Leonardo Hidalgo

Сама си сред тълпата на пазара,
загърната в небесния покров.
Минаваш край играчите на зарове
и спираш пред търговец на любов.

И в хорските очи се вглеждаш топло.
Събираш в длани земните ни грижи.
Достигнала до дъното на болката,
се питаш кой и как обича ближния.

Дали са ни простени греховете,
в които всичко свято е на кръста?
Защо помръква погледът ти светъл,
преди да се превърнем в шепа пръст?

Сама си сред тълпата и разстилаш
небесния покров, за да ни пази
от нас самите – лутащи се скитници –
между любов, надежди и омрази.

Сълзите ти за нас са, Богородице.
За грешните, които губим пътя.
И винаги смирено в храма молим се.
А после пак разпъваме сина ти.

Когато за тебе се моля

2010-07-29T18:22:00.002+03:00

Когато от устните пие нектар
пчела, пожълтяла от скитане,
когато зелени очи на лоза
ме късат от сухите корени,
когато кръвта ми прелива сама
и пълни напролет реките,
тогава си спомням, че тук си била,
тогава за тебе се моля.

Когато дърветата свиват корони
и есен приижда в душите,
когато изпръхват в тревата нозете,
но още е рано за полет,
когато щурците със зимното вино
препълват хамбарите житни,
тогава се скривам в косите ти летни
и тихо за тебе се моля.

Тогава стрелките на спрялото време
те пускат за няколко мига,
тогава дочувам смеха ти отгоре
и мълком се вглеждам през клоните,
тогава антрактът в играта на смърт
за девет живота ми стига,
тогава намирам към себе си път,
когато за тебе се моля.

Вали над стъпилите на върха

2010-07-27T14:43:00.002+03:00

Вали над стъпилите на върха.
А в равнината
върху листа от дюля
мореплаватели
към по-добрия свят пътуват.

Когато стъпят на брега,
ще разпознаят
захвърлените раници на своите деца
в подножието
на звездите –

където и до днес
вали над стъпилите на върха.

Пън

2010-07-26T14:45:00.003+03:00

When The Wind Blows

Този летен разгърден луд вятър
всеки ден сам си търси белята.
На девойките роклите вдига
и ги хвърля в дискретни интриги.

А пък аз съм закютал в камината
на семейния спомен за зимата.
Кой каквото си търси, намира го.
После духва на път през комините.

Разкажи ми игра

2010-07-22T17:34:00.002+03:00

Заведи ме зад хълма при залеза.
Разкажи ми игра неразказвана.
Трополят в прахоляка копитата
на светите води, ненапитите.

А разпятия литват в небетата –
да си търсят земите, отнетите.
Разкажи ми играта, любовната
с простосмъртната стръв, незаконната.

Стъпват тихо на пръсти свидетели.
Дебнат своите жертви, проклетите.
Мъртви съвести скрили сме в пазвите.
Няма как от любов да ни пазите.

Нека пият мъжете по кръчмите –
преследвачи на хляба измъчени.
Разкажи ми играта си искрена.
И върни се при него – пречистена.

Сеячки на Нирвана*

2010-07-19T07:32:00.004+03:00

A Apple Eve and a Snake Painting by Ruben Flanagan

Ти го караш да вярва на всяка лъжа.
Аз му сбъдвам кошмарните сънища.
Ти го сваляш от рая с ефирна тъга.
Аз му сплитам венците от тръни.

И когато се случи
да захапеш опашка,
ще се моля за твоя живот.
Ти змия си, аз кучка,
а мъжете са страшни.
Те не носят в утробите плод.

Ти пълзиш и се криеш под камък и грим.
А зъбът ти е пълен с отрова.
Да налеем от нея на моя любим!
Аз съм ябълка, ти си ми корен.

И тогава ще можем
да засеем с Нирвана
редовете на земния род.
Ти си моята кожа,
аз съм твоето рамо.
Ние носим в утробите плод.

------------
*Нирвана - букв. "угасване" (на страстите и желанията)

Идиот

2010-07-16T07:18:00.002+03:00

Блъсках главата си в острите ръбове.
Вечер се свивах в един от ъглите.
Спъвах се в думите – глупав и кръгъл.
После – глухарче без корен – политах.

Сам се направих от книга на Дарвин.
Сам си задавах въпроси без отговор.
Някакво болно от страх оригами.
В някаква джунгла без никакъв Бог.

Сам си нагъвах хартиени Еви.
В ласкави зими и в празни лета.
Плувах в течения – десни и леви.
Както се плува в живот след смъртта.

Докторе, чуй ме, махни санитарите!
Виж си ръцете – отдавна са вързани.
Аз съм душата ти – в тяло на гарван.
Тръгвам – отломки от рая да търся.

Хората имат голяма нужда

2010-07-13T15:25:00.004+03:00

Хората имат нужда от Хитлер,
от Калигула и Борисов.
Хората имат нужда от кликове
върху комплексите си – до втрисане.

Хората имат нужда от Буш,
от Гевара и Берлускони.
Имат нужда от тежък ботуш
върху шиите си поклонни.

Хората имат нужда от Сталин,
от джуджета и от Снежанки.
Имат нужда да поостанат
с пресен допинг върху лежанките.

Хората имат нужда от обич,
която продават за сливова.
Цвилят детските дървени кончета.
Цвилят и си отиват.

Любов, чай и молитва

2010-07-10T06:11:00.006+03:00

Л(юб)ов

Два паралела се пресякоха
пред смаяните погледи
на правите меридиани.
Науката се изчерви.
Настръхна климата.
А ловната дружинка
нахрани с хляб и вино пъдпъдъците.

Ча(ка)й

Някой следобед
в късните сенки
сам да се чакам
ще ме намериш
В празните думи
в дългия поглед
в бавното време
съм се заселил
Нищо не питай
слушам земята
пуснала корен
в диви къпини
Тук ще остана
колкото глътка
в сухото гърло
на вечността

(Мо)литва

Литва старият гарван
с тежки крила
и се моли
никога повече
да не стъпи.

Сбъдна се пророчество на Нострадамус

2010-07-07T08:16:00.004+03:00

Пророчеството:

Когато отдавна е минало времето
на воеводите и хвърковатите чети,
но свободата все още си дреме
под феодалния си обков,

просто момче ще запее химни
за прости момчета.
И ще се къпе във вино
и всенародна любов.

Научното доказателство:

Б.а. Момчето не е виновно. Както е видно, то е просто момче. За да няма двусмислици, искам да поясня, че просто е момче. Което всеки (дори всяка партия) може да си купи от пазара за момчета. Не мога да не поздравя вдъхновилите го други момчета – великите български творци, мастодонтите на културата, Евтим Евтимов и Тончо Русев, които са имали невероятната смелост не само да родят хитовото парче, но и да се подпишат като автори където трябва.
Бойко, Цецо, и вас поздравявам като вдъхновители на вдъхновените. И създатели, и вдъхновители, всички вие обезсмъртихте не само българската милиция, пазеща ни от онези, които лазят пред лъжата (без да може да опази единствено самите автори), но и думите на Недялко: “има ли мисъл, има ли чувство, само тогава става изкуство”.

П.П. Не знам защо, но като слушам музиката, текста и изпълнението, си мисля, че от момчетата единствено Веско е взел присърце поръчката и се раздава (както винаги) безапелационно. Евтим и Тончо биха могли повече да се постараят, макар че са вложили всичко според моментните си способности. Все пак, ако следващата поръчка е не за България и МВР, а за ГЕРБ и България, съветвам ги да подходят с повече отговорност както към Първия партиен и държавен ръководител, така и към зашеметения от успехите Му електорат.

Най-добрият човек

2010-07-04T14:37:00.002+03:00

Най-добрият човек сред маймуните
е маймуна.
Най-добрият човек сред жените
е мъж.
Най-добрият човек сред комуните
е комуна.
Най-добрият човек (според Бърнс) не е Джени,
а ръж.

Най-добрият човек (според Чехов) е призрак,
някак длъжен да е красив.
Най-добрият човек сред добри политици
е най-добрият подлец.
Най-добрият човек, според мъртвите,
е приятелят, още жив.
Най-добрият човек сред човеците
е най-добрият мъртвец.

Петият сезон

2010-06-29T14:13:00.004+03:00

Този сезон е за други вече.
Този сезон не е моят.
Посред понятията отвлечени,
между звезди и копои,

през бункери и през клетки,
под път и над път към ада,
този сезон е петият –
последният от насладите.

В него ръце си пускат
повелители на вселените.
В него смъртта е изкуство
от високите им подземия.

В този сезон останахме –
шепа от пет-шест милиарда –
мравчици между дланите
на гардовете на дявола.

Хомосексуалният фашизъм

2010-06-25T10:56:00.014+03:00

Статия от Versus – блог за различно мнение

* Публикувам статията със съгласието на автора, като се надявам читателите, които се вълнуват от темата, да споделят мнението си.

Случвало ли ви се е да заявите в интернет пространството, че според вас хомосексуализмът не е приемлив. Пробвайте! Тутакси ще ви се нахвърли банда хомосексуални талибани. Реакцията им е като заучена по учебник.

Първа фаза

Ти си с предразсъдъци, в кой век живееш?

Втора фаза (ако упорстваш)

Ти си нацист/ привърженик на Расате/ хомофоб/ хейтър (ако си по-деликатен, си криптохейтър).

Трета фаза (ако още не си се засрамил)

Ти си скрит гей и те е яд, че нямаш сили да го признаеш.

Предполагам, че гейактивистите преминават през някакви семинарни обучения, иначе не мога да си обясня защо всички следват същия алгоритъм неотклонно.

Имало е време, когато хомосексуалистите са били дискриминирани. Това е безспорно. Самото им съществуване е било наказуемо. Днес хомосексуалистите имат равни права и дискриминацията им в развитите страни е вече история.

Сега обаче хомоактивистите си връщат за времената на дискриминация с тормоз над всеки, който не счита хомосексуализма за нормален.

Приемливо е да считаш например консервативното християнство за ненормално.

Приемливо е да считаш консервативния ислям за ненормален.

И не само в областта на религията. Приемливо е, примерно, да считаме чалгата за ненормална.

В областта на сексуалността, е приемливо да считаме зоофилията за ненормална, при все че, формално погледнато, никому не вреди.

Но ако считаш хомосексуализма за ненормален, тогава вече ще имаш проблем и може да станеш жертва на своеобразно аутодафе.

В Европа все повече назряват белезите на този нов вид фашизъм.

* През 1995 година шведският свещеник Ейк Грийн беше изправен пред съда заради проповед, в която изложил библейската позиция, определяща хомосексуализма като нечистота. Слава Богу, този съдебен процес не доведе до осъждането на пастора, но той беше сериозен сигнал за това докъде се стремят да стигнат хомосексуалните радикалисти.
* В Обединеното кралство беше въведено задължително обучение за учителите, провеждано от гейактивисти, в което преподавателите да бъдат „просвещавани“ в нормалността на хомосексуализма. Британски учител, след като посетил такъв курс, протестирал с писмо срещу агресивното налагане на мнение и бил тутакси отстранен (линк) .
* Мис Калифорния 2009 Carrie Prejean бе лишена от титлата си, понеже на конкурса „Мис САЩ“ се изказа скептично за гей-браковете. На въпрос на гей член на журито дали трябва да бъдат легализирани гей-браковете, тя отговаря:
„Well I think it’s great that Americans are able to choose one way or the other. We live in a land where you can choose same-sex marriage or opposite marriage. And, you know what, in my country, in my family, I think that, I believe that marriage should be between a man and a woman, no offense to anybody out there. But that’s how I was raised and I believe that it should be between a man and a woman.“

* Отговорът и не съдържа никаква омраза, тя подчертава свободното право на всеки да избира. Накрая съвсем деликатно изказва мнението си, че бракът според нея е между мъж и жена. Тази „дързост“ и коства титлата.
* В България хомосексуалните активисти също прилагат целенасочен тормоз над всички, които считат хомосексуализма за ненормален. И не само. Автори на учебници са притискани да включват промоция на хомосексуализма. Езиковеди са притискани да премахват думи от речниците. Оказва се натиск хомосексуалната култура да се промотира в училище.

Това са белезите на това, което може съвсем аргументирано да бъде определено като хомосексуален фашизъм.

Трябва да се отбележи, че хомосексуалният фашизъм не се явява реакция на всички хомосексуалисти. Повечето от тях живеят добре интегрирани в обществото, без да натрапват на околните различността си. Тези, които налагат хомофашизма, са гей-активистите. Принципно, почти всеки вид активизъм е уродливо и крайно явление. Но когато се цели разправа с несъгласните, положението би следвало да се обяви за опасно. Идеологията на този нов феномен е реакционна. Тя се аргументира с дискриминацията на хомосексуалистите в миналото и цели налагането на ответна дискриминация към всички, които имат възражения срещу културата на хомосексуализма.

Хомосексуалният фашизъм все по-рядко се бори срещу насаждането на омраза и против агресията срещу гейовете. Жертви на тази нова идеология вече стават обикновени хора, нямащи нищо общо с подобни крайности, а защитаващи традиционните ценности.

Накрая искам да завърша с

Моята лична позиция.

Аз съм против (и винаги съм бил) срещу всякакъв вид агресия и дискриминация. Всеки има право да живее на тази земя и да е свободен в действията си, дотолкова доколкото не нарушава свободата на другите.

Например аз съм християнин, но приемам правото християнството да бъде обявявано за неприемливо за който счита така, както и правото на другите да критикуват моите убеждения и начин на живот, също така правото им да ги считат за ненормални.

Точно заради признаването на това право на другите да критикуват моите ценности, аз приемам за редно да имам реципрочното право да правя същото. Не е ли това демокрацията и свободата на словото? Правата би следвало да са равни за всички. Както и границите.

Тормозът (словесен и физически) над разсъждаващите различно следва да се счита за недопустим както от едната, така и от другата страна на барикадата.

Подпишете Петиция срещу натрапването на хомосексуализма

Владимир Буковски: Гейове и феминистки превзеха властта. Започна нова Оруелска епоха
------------------------------
За тези, които не са имали възможност да присъстват на гей-парада - любопитен репортаж от
блога на MadWizard

Отвисоко

2010-06-20T16:57:00.004+03:00

Bluebird With Worm

Над покриви и капандури,
над проиграни реверанси,
над всички чули-недочули,
над сродници и тук, и в странство,

над великани и джуджета,
над баби-яги и снежанки,
над мравки, към върха закретали,
над котките на кака Станка,

над собственото си безсмъртие
и над смъртта на всичко живо,
и над къртиците, разкъртили
и въздуха ни, който имаме,

над побелелите въпроси,
над делничната арогантност,
над малкото, които носят
на многото греха на пластове,

над мен и теб, мой сине, майко,
над скрилите сълзи бащици,
над яхтите и таратайките,
над черния хайвер и триците,

над нощните чаршафи временни,
над постоянството миньорено,
над любовта, за малко бременна,
над плодовете и над корените,

лети и гледа от високото,
отдавна тленното прочел,
и ми намига синеоко
стар червей в човка на врабче.

Събирачът на сърца

2010-06-02T15:35:00.005+03:00

Носи сърцата си в раница
и в безтегловен каданс
крачи по тънката граница
между живот и шанс.

Утре ще стисне облака,
жадните да пои.
И ще окъпе в локвите
врабчовите глави.

Късчета непотребни
вади от кофи за смет.
И чете междуредия,
и е клошар наглед.

А днес ме среща и пита –
нещо да си загубил?
Ето, в небе увито,
твоето – между другите.

Борис Христов отказа нашийника на политическите помияри

2010-05-30T14:29:00.005+03:00

В опитите да прикрие културната си импотентност, властта винаги е имала афинитет към обграждане с придворни шутове, избрани измежду ярките личности. Разбира се, ефектът от това е утвърждаване на политическото влияние сред онази част от поданиците, които все още са запазили способността да мислят не само с долните две трети от тялото си.

Борис Христов отказа “високото” държавно отличие и в моите очи стана още по-висок.

Много бих искал тези, които приемат нашийниците, да помислят дали не стават съучастници на провеждащите геноцид срещу собствения си народ в собствената си родина.

Искам и да изправя една стълба, по която да достигна ръката ти, Борисе, и да я стисна.

Еленино хоро

2010-05-27T11:04:00.003+03:00

Видях ги да мачкат тревите с копита.
Във фракове косове гайди да дуят.
Кълвачи стар такт в днешен ритъм да вплитат.

Но нямаше кой да ги чуе.

И аз оглушах от гласа на рогата.
Замаян зад храста на хвърлей приклекнах.
Тогава – с езиче – от обич крилато –

ме близна самата Еленка.

Ексхибиционизъм

2010-05-22T19:34:00.002+03:00

1. Баща съм на три деца, които все още са в България.
2. Не зная дали имам жена, но в този живот не обмислям смяна на пола си.
3. Като дете запалих семейната къща, обаче гасителите бяха по-бързи от намеренията ми.
4. От онези помияри съм, които лаят, без да хапят.
5. Ама мога и да хапя.
6. Имам един истински приятел, който не ме е предавал никога.
7. Вярвам в доброто, каквото и да означава това.
8. Не съм сигурен, че Бог вярва в това.
9. От 7. и 8. следва, че съм глупак.
10. Винаги съм се заблуждавал, че размерът няма значение.
11. (бонус) Няма значение.

-------------------------------
С любезното съдействие на tiburon
и с безброй извинения на Nightwish El , Lana , BladeDayBreak
и Кръстю :)
Ако съм пропуснал някого, да свирка :)

-------------------------------

Пък, ако се престрашат, да се включат
Галя , Сандо , Пешо , Емо
и Иносказателката :)

Гробарят на души

2010-05-17T14:54:00.003+03:00

Художник: Виктор Васнецов

Копае дупките си по високото
и псува философите от изтока.
Парцелът му се пука от ентропия,
но вярва на небесните разчистници.

Бутилката абсент му носят живите –
прелива с нея пресните си спомени.
А долу слънчогледите по нивите
едно неуловимо слънце гонят.

Не се страхува вече от живота си –
отдавна е населил промеждутъка.
Разцъфват като кръпки празни лотоси,
но днес не му е времето за лутане.

Поканих го да ми попее песните,
с които са го кърмили горгоните.
А той от стъпканата кал омеси ми
причастие. И после ме прогони.

Еклектика

2010-05-15T16:20:00.003+03:00

Прозорецът на моята веранда
наднича в нейната градина.
Не хвърля камъни. Мъгливо пладне е.
И стига ми, че днес я има.

Пердето антикварно е извезала
прабаба ми през турско робство.
Узрели дини спукани се плезят
и в чернозема търсят моста си.

Прозорецът на моята веранда
говори вавилонски диалекти.
Да го затворя, още му е рано.
Това, деца, нарича се еклектика.

Динозавърът Миша и Мурзилки

2010-05-14T09:52:00.002+03:00

Поздрав за всички гости на блога :)

Честит Имен ден на ламята Спаска!

2010-05-13T14:35:00.006+03:00

Изображение: България Таймс

След като юнакът Горби
отсече живковата главичка
от съветското вратле
на българската сейв-ламя,
на нейно място поникнаха
жаннедовиденови,
ванконеобезкостими,
сакскобурггорски,
дмитриевичоостанишеви
и други подобни
чичкови червенотиквеничковчета.
Повечето от тях
само се преструват на заспали.
Не само Онази Глава,
която към днешна дата
се прави на будна
и бойкоспасителна,
а и нейните двайсетикусургодишни
дружки днес
имат имен ден.
Спасибоотносителен поздрав
на всички спасителни ламски вратове
в очакване
на следващо никнене!

От спасените.

Бягство

2010-05-11T13:55:00.005+03:00

Най-хубавото на самолетите, влаковете и корабите е,
че те пренасят на по-добро място.
Там се сбъдваш за миг,
после пак си човек.
Най-хубавото на летищата, гарите и пристанищата е
гъмжилото,
в което се срещаме и се познаваме.
Най-хубавото на гробовете е,
че могат да бъдат тук
или по-надалече.
Най-хубавото на бягството е
завръщането.
Най-лошото е, когато след всичко това,
видиш огледало.

Неродена песен

2010-05-06T13:51:00.006+03:00

Кърпена мечтица
Циганска забрадка
Вятър я отнесе
Лесно се пилее
Ужким се събира
Неродена песен

Милна му е, майко
Подир слънце тича
Планина юначе
Било си преваля
Край речица слиза
И на гайда плаче

Горо ле, върни му
Вечер да ги гльода
Момини очинки
Пее и отлитва
Къмто росна утрин
От чинара чинка

Ехидно

2010-05-04T14:35:00.002+03:00

Изображение: тук

Небето падна си в полето.
Ехидната не е животно.
Тук генералски междуметия
забиват кортик.

Ехидната е философия –
на тиква, колкото каручка.
На пепеляшките пантофките
ехидски учат.

Едно унило таралежче
се мъчи смешно да се ежи.
Дай, Бате, дребно жълто левче,
вместо копнежи…

Ти, която не си на небето

2010-05-02T12:48:00.003+03:00

...

но гледаш отгоре на големите мои радости
на пренебрежимите ми терзания
на сладоледа и куцата котка
ти, която не си на небето,
но ме изгряваш предзалезно
но ме полагаш в каруца с пъпеши
ах този неовладян аромат
на оргазъм
ти, която не си на небето, а в дълбокото ми
дълбаеш

да бъде светло името ти
да бъде царството ти такова, каквото е
да бъде волята ти по-силна от хляба
насъщен
да бъде вагината ти топла и благородна
да бъде утробата ти уютна
за предсказания

ти, която не си на небето
върни ми реброто

ще го дадем на феминистките кучки
на лихварите
на обратните междузвездия
на лапаческите галактики
на черните дупки
на Айнщайн Фройд и Дарвин
на Заратустра и Бийтълс

ти, която не си на небето
но носиш Света Го Духа
в няколко кредитни карти
спирали
епилатори и салати
в еклектики и парадигми

прости греховете ми

Светлите същества

2010-05-01T11:28:00.004+03:00

Изображение: Michael Bosanko

Не съм от тях, защото пуснах сянката
навътре
и храня корените ѝ с горчилка.
Не съм от тях, оставих си детето,
което бях,
да хвърля плоски камъчета от брега.
Не съм от тях, те са обратното
на светотатството.

Понякога ги виждам
да ме питат
дали съм стигнал дъното на своя връх.
Понякога ги чувам
как си тръгват –
без омерзение, но с болка.
Но никога не зная
това въже, което ми подхвърлят –

от слънчевите сплитове въжето –
къде да го увия –
около кръста си
или –
врата си.

Песента на нищото

2010-04-30T15:01:00.002+03:00

Изображение: тук

Не ми пробутвай празни измерения,
в които все доброто е наказано.
За да ме видиш, трябва малко зрение,
докато ти хвърчиш, а аз пък – лазя.

Обратното едва ли си допускала –
във времето на глад – да съм лиричен.
Пречупен ми е пръстът върху спусъка.
На писък съм от глухото отричане.

По ниското кръжат протрити гарги –
тъй, както спомен, от пръстта възкръснал.
Една затоплена от кръв летаргия
бълбука вдън земята ми под кръста.

Дали съм жив в отровните ти думи
или на бившите треви в стърнищата,
не зная, но надявам се да чуя
поне в съня си песента на нищото.

И с нея да се вдигна до крилете ти,
които романтично са похлупили
останките от времето, проклетото,
в което бяхме влюбени и глупави.

Една осма

2010-04-24T14:09:00.001+03:00

Една осма от рая е много.
Колкото – толкова, казват скептиците.
А защо се продава?

Една осма от байта е бит.
Можеш да си играеш с ритъма
на помпата.

Една осма от гама
е малко по-малко от тон
в утроба.

Една осма от венчелистче
е “не ме обича”.
Така ли?

Една осма
от безкрайността
е безкрайност.

Адаптация

2010-04-21T17:30:00.001+03:00

Един вълк (анонимен) живеел добре по баирите.
И раздавал на ближните кърпени вълнени ризи.
Предполагам, до този момент, малко хумор намирате.
Та, попаднал в беда, по-съвременно казано – в криза.

Поувлякъл се в своята горест и нощем провивал сам.
Ни овце, ни приятели нямало вече наблизо.
А луната се хилела с крива усмивка отгоре там…
Осъзнал, че е скочил в капан (по-изтънчено – в криза).

Поживял до мига, в който ловък ловец с бренекето си
по пътеката стръмна с небрежна походка заслизал –
да покаже на всичките горски (и другите) етноси,
че е време за оня свят вече, когато е криза.

Но последвало бързо, светкавично бързо прераждане.
Вярно куче ботушите груби човешки заблизало.
Вече има си име и вързано бди пред гаража ми –
да ми пази колата от кражби по време на криза.

Диатропика

2010-04-11T10:21:00.003+03:00

В очите ми живеят две сълзи.
Една – за радост, другата – за мъка.
Когато студ под прага запълзи,
едната като котка се промъква

и в трудния ми дом огнище пали.
Тогава другата до корен съхне,
до ехото в солените кристали,
до ловкия поклон на триста влъхви.

В очите ми живеят две слънца.
Едно – за изгрев, другото – за залез.
Когато грохват старите деца,
едното под небето ми пролазва

и в изтока дълбае светла диря.
А другото нощта ми прави млада
и кара ангелски тръби да свирят,
докато в мен светци горят на клада.

В очите си живеем – аз и ти.
На път сме – от звездиците поръсен –
в едни прегърнати от Бог треви,
в които всеки сам си носи кръста.

Лястовица

2010-03-30T09:12:00.006+03:00

Забързана към своя светъл север,
очите си обърнала на юг,
ще кацне върху теб и върху мене
и ще превърне в песен всеки звук.

Тук лястовицата ще свие пролет
в две пожълтели есенни сърца.
Знам, няма да е бяла, но я моля
да ги попита – бяхте ли деца?...

30 сребърника

2010-03-28T12:49:00.003+03:00

Изображение: Paul Klee

Епилирах си мечтите –
да се сбъдват гладко.
Но избягаха и трите
с някакъв косматко.

Нарисувах си четвърта –
да ме топли нощем.
Тя пък глобуса завърта
все в посока “още”.

Тука има нещо гнило
(някой Шекспир рече).
Колкото и уродлива,
петата не пречи.

Шестата продажна светло
вече се усмихва.
Седмата е ниска летва.
Осмата – без лихва.

Златна рибка съм, ей, бабо!
Пожелай си нещо!
Искам да ме хванеш само.
И паница леща.

Ботев

2010-03-21T13:10:00.003+02:00

Така се раждат строфи... От тръбите...
И да се връщам в своя сън – не бива...
Животът е чудовищно откритие,
способно да прегръща. И убива...

Да го разровиш и да го опишеш,
тъй, както се опитваше Никола –
ще те удари гръм отгоре. Свише.
Тя, истината, мрази да е гола.

А ангелите – нека се надуват –
пред диригент на празничен оркестър…
Пропадна вавилонската ми кула.
Сега си търся слънчева невеста.

Да ми роди щастливо светло племе,
което да забрави, че ме има.
Приятели, в душичките ви дреме
една отколешна проклета зима.

Там вън е пролет, скупчена отдавна
в усмихнат цвят, в неписани предели.
Към нея стъпвам. И умирам бавно…
А вие, тук останали, къде ли сте?...

Гарвани

2010-03-20T11:22:00.002+02:00

Изпростреляни гарвани. Толкова глупави бяхте,
че си дадохте всичко на своя обичан ловец.
Кръст над гроба ви има. Но цветята увяхнаха.
И какво, като кланят се всички на златен телец?

Вие, черните, бяхте деца на продажното време.
А защо му повярвахте? Нямаше никакъв Бог?...
Не! Покълнало беше навеки безплодното семе,
дето раждаше клонинг на клюна на беден народ.

Аз не плача за вас. И не питам там как сте отвъдни.
Нямам време. И бързам за друг неосмислен живот.
И се моля за светлото, свило в душите ви тъмни –
малко сиво гнездо, от което заражда се плод…

Комуна

2010-03-19T19:57:00.004+02:00

Моята малка голяма любов
спъна се в дупка и падна.
Още преди да бе казала “охх…”,
някой я грабна.

И я понесе нанякъде гръмко –
с третата скорост космическа.
Слънчеви зайчета (бедните) мълком
тичат ли тичат…

Моята малка голяма орбита
хили се с крива усмивка.
Смели дъждовни (и други) зомбита
кихат ли кихат…

Аз ли къде съм? – На клонче се люшкам –
стара, но златна маймуна.
Слушкам и папкам, папкам и слушкам.
Тук е комуна.

Подобия

2010-03-18T12:01:00.002+02:00

Разтегливите разстояния
късат нишките
на онова,
което овърза бора за слънцето.

Да се спукаш от смях…

Моят учител ми казваше,
че сме хора.
Ако станем човеци,
Бог ще се гръмне.

Никой не обича подобията.

Проходимост

2010-03-15T22:39:00.005+02:00

Ще си наложа да те няма. С разум.
И сънищата си ще забранявам.
Кутия е домът ми. Вече празна.
Летя в междупланетната си яма.

Дали си тук и там? Дали те има? –
Не знам. Но преживяното се срути.
Телата без души са проходими
по всички набелязани маршрути.

Свобода

2010-03-12T19:29:00.003+02:00

Бяла съм, бяла, юначе.
Зима е, зима отколе.
В нея Апостолът крачи.
Там към въжето – нагоре.

Лято е, лято простенва.
Ботев от него си тръгна.
Време е, още е време
други да плащат надълго.

Поп Богомил се разпопи.
Пролет е, пролет разцъфва.
Кой ти измисля потопи?
Ной или някакъв влъхва?

Есен е, есен, юначе.
Бяла съм, колкото злато.
Ти ме продаде. Не плача.
Чуждата кръв бе пролята.

Врачка

2010-03-09T22:40:00.004+02:00

Тя ми разказа своята версия
за случилото се с мен.
Тръгна от Ловеч, мина през Персия –
между аорти и вени.

А трябваше само да се обърне –
да види, че ти си тук.
По калдъръма на старо Търново
сред просветлелия звук.

Колко ми трябваше там да бъда –
някакъв друг мой живот.
Ех, необмислен е този гъдел,
пред прага ти да се кротна.

И да попитам с очи от бисери:
“Кой ще ни раздели?”
Врачката каза, че те измислям.
А от измислиците боли.

Осмият Мартин

2010-03-08T11:13:00.004+02:00

С две токчета по пресния паркет
една жена написа “сбогом, мъко”.
И без целувка, в гръм на фойерверки
отлитна като шапчица от вълк.

Но космосът бе глух за мелодрами.
(От многото избухвали галактики).
Сама облиза страшните си рани
и запълзя по колене и лакти.

Изправи се, когато я повдигна
един немалък принц, но очарован.
Потулиха се в лунната енигма
опитомените лисичи корени.

А осмият Мартин на сън проплаква
там долу под самотната си пролет.
Петел изкукуригва. Тръгва влакът
към спирка “Разменихме ролите”…

Към един божествен

2010-03-07T19:52:00.002+02:00

Днес ми гостува Елена Денева.
Други нейни стихове може да прочетете тук

Ще замълча с онова мълчание
на вкаменено полубезвремие-
някакво вечностно състояние
(родено от временно настроение.)

Ще те оставя да бъдеш божествен,
да сътворяваш дъга и тъга.
Еретично ще те забравя сетне
(никой не знае кога..)

Ще си замина преди да си казал:
"Нека да бъде мрак!"...
Ще си наложа да те намразя
(никой не знае как..)

Кулата падна. На моя език
не можеш да се преведеш.
Някой друг някъде ще ме повика.
(никой не знае къде..)

Ще разбеснееш във себе си сините
спокойни и мъдри води.
Гълъби с клончета от маслини
ще западат с червени гърди.

Малко ще трае това. Вразумен,
ще си измислиш Ной.
Някой изпрати пороя след мен
(никой не знае кой..)

Твоята гордост събирам в кивот.
Чакам да спре да вали.
Дали има някъде слънчев живот?
(Никой не знае дали..)

Конник

2010-03-05T22:04:00.003+02:00

Изображение: тук

С вечерния тоалет
и черните си коси
вземи ме със самолет
в небето, където си.

В гнездото на залеза
от шарени облаци
не питай сама ли си
сред толкова конници.

Дядо Стойко

2010-03-03T14:06:00.004+02:00

Паметникът на Дядо Йоцо

Когато ме освобождаваха,
бе романтично да съм роб.
Обикнах по-добра държава.
Обикнах по-добър народ.

Не питах как ще е нататък.
И кой положи свои кости.
Дори и следващото лято
да го ожънат гостите.

Защото сам не можех. Куцах.
Главата ми бе преклонена.
Но доживях да видя внуци.
И с дядо Йоцо си ги гледаме.

Оттук. Отгоре. От небето.
Дори не мислим да се връщаме.
Че свободата ни, проклетата,
е там, където ни е къщата.

Пеперуди

2010-03-01T21:23:00.003+02:00

Изображение: тук

През нощта уморената крушка
пръска мрака на жълти парчета.
По ъглите хлебарки се вслушват
в глас на котка, отдавна прочетен.

Няма минало, още несгазено.
Няма бъдеще, още невзето.
Затова с теб към изгрева лазим
през прозореца сив на мазето.

А когато свободни отлитнем
в друго време и с други надежди –
ще залепнем за медена питка
сред небето, в което се вглеждахме…

На тръгване

2010-02-28T18:50:00.003+02:00

А другата земя дали е светла?
Тъй, както беше нашата, когато
търкаляхме в небето самолети
от две трески и много, много лято…

А другата земя дали ни помни? –
усмихваме се през сълзи и рамо.
Звездите бяха толкова огромни.
Но, да ги стигнем, още беше рано.

Пораснахме и станахме щастливи.
Ей, помниш ли как казваха ни “татко”?
Едни очички три вселени сливаха…
Разбрахме, че пространството е кратко.

За времето ли? – То е романтично –
дотолкова, доколкото сме близки.
Империите като сън изтичат.
Остава тинята след тях да стиска.

До гуша, до мечтите, до прибоя.
От нея и вълните гузно бягат.
И аз, и ти, сме само мъртъв спомен.
Платна и шапки чинно ни прилягат.

До вчера бяхме и вода, и пясък.
Играехме на жмичка със съдбата.
Родихме се като герои – с крясък.
Да помълчим на тръгване, приятелю.

Една българска курва

2010-02-27T12:03:00.003+02:00

Изображение: тук

Има и други в други земи.
В моята – тя е държава.
Смуче, когато й кажат “вземи”.
Дава, каквото там дава.

Има и други – през океани.
Тази ми бърка в здравето.
Тази ме прави да съм пияна
млеконадойна крава.

Сам я избирах сред курвите.
Сам си я храня и пазя.
Бяла е днес. Утре – мургава.
Двайсетгодишна проказа.

Ще ме обичаш ли? – пита.
Муу – отговарям през зъби.
Няма хъш, няма комита –
с теб на любов сме осъдени.

Инвенция

2010-02-24T21:32:00.005+02:00

Изображение: www.berkshiresartgallery.com

Скърца стълбата, по която се връщаш
в една изтъркана гама ла минор.
Натежали са пръстите, но още са кръшни.
Виж, буренясал е дворът.

Аз все още съм черен клавиш
на един остарял клавесин. Но те помня.
Не заспивах, когато заспиваше.
Убиха ни кучето. Беше бездомно.

Не знам как да те срещна. Със струна ли?
Може би имам нужда от акордьор.
Вместо кучето вия по пълнолуние.
А една ябълка цъфна на двора.

Сонет за отлитане в синьо

2010-02-22T09:35:00.007+02:00

На измамените от "Синята идея"

Поетът си имаше вдъхновителна мъка,
но, както всичко живо по грешната му земя,
един ден, на лиричния двор под асмалъка,
мъката взе, че се гътна и трагично умря.

За да бъда пределно и умишлено точен,
(колкото недохранен правителствен хроникьор),
казвам, че мъката беше убита нарочно
от някаква гроздова радост, но трудно (със зор).

След проведено кратко и ясно разследване,
(все едно бе взривена политическа мутра),
арестуваха съвестта му – гола и бледна –
и я пратиха да възпява тихата утрин.

Поетът, безмъчен, с дръзката радост остана
и, какво да се прави, в мрака постла ѝ легло,
посвети ѝ поема за… магаре и слама…,
не – сонет за отлитане с празноглав син балон.

Парадоксът на демокрацията

2010-02-21T10:01:00.002+02:00

Когато принудиш мнозинството да вегетира под нивото на минимума за съществуване, ще получиш благодатна тор, върху която цъфтят демократично избрани плевели.

Катерицо

2010-02-20T22:01:00.003+02:00

Днес вторник е, пък утре – понеделник.
Останалите дни са в миша дупка.
Удобно е да си такъв безделник,
щом имаш орех в топлата хралупа.

Когато червей ядката ти хапне,
ще изпълзиш насам с походка дръзка.
Ей, катерицо, хайде, че проплаква
една лисица. И от глад се скъсва.

Полуживотно

2010-02-19T21:24:00.003+02:00

Изображение: www.librarising.com

Направено от глина с кална памет,
от девет зли орисници проклето,
похърква в полусън полунаяве
полуживотното в получовека.

Оглозгало е костите на Ницше
и се присмива на Сократ и Платон.
Търкаля се в запалени стърнища,
покрили с есен краткото ни лято.

Но някой ден, когато бъдем цели,
събрали в зимния си сън вселени,
с червената си кръв ще го уцелим
в сърцето, от полуживот зелено.

Поетичен остров

2010-02-18T08:25:00.003+02:00

Сами избрахме заточение
на поетичния си остров.
Сълзи, каквото сме прочели,
върху останките от моста.

Потъна празната гемия
в един бермудски тъпоъгълник.
Очите си от шепи пием
през пушека на мокър въглен.

Все мъчим огън да разпалим,
че да ни види самолетът.
Ама в душичките ни кално е
от многая на многа лета.

Ще съмнем светли робинзони,
когато късно е за суша.
Пробили дупката озонова
и в пеперудите заслушани.

Жените са също като мишките

2010-02-17T13:06:00.005+02:00

Продължава изкушението ми да представям съвременни автори, които ме впечатляват. Днес е ред на самобитния (според мен) Павел Горинов

Когато решат да скъсат с някой мъж,

жените никога не му го казват в очите.

Те изобщо не му дават обяснения,

а просто се измъкват и изпаряват.

Мъжете се чудят какво всъщност е станало,

звънят им, но телефонът дава заето,

изпращат смс-и, без да получат отговор,

имейлите им потъват вдън земята.

Жените не благоволяват да информират

защо по-точно слагат край на връзката.

Те просто се скриват, като мишките,

захапват си сиренцето си и траят.

Минават дните, месеците, годините,

жените на слънце не се показват.

Живеят в мрака, те са свикнали,

и за бившите отдавна са забравили.

Едни големи мишки са те, без съмнение,

явно това е заложено в ДНК-то им.

Носталгия по трактор

2010-02-15T13:41:00.004+02:00

Изображение: www.beautifulway.com

С червен самосвал към реката се спуска.
Пъха в джоба си цветно камъче.
Прибира се мокро, с напукани устни,
детството ми презрамчено.

Ляга с котката. Под одеалото светва с фенерче
и чете ли чете Хензел и Гретел.
Идва мама. Целува го. То се разхленчва.
И към банята, свило юмруци, закретва.

На другия ден е войник с дълга пушка.
Убива две мравчици то-о-лкова лоши.
После решава да папка и слушка.
Но забравя да среши перчема си рошав.

Изведнъж пред очите му Мая се спира.
Държи страшна кукла с откъсната руса глава.
То, вече разбрало, какво е умиране,
казва – искаш ли малко халва?

Мая плаче, а смее се смешното детство.
Хваща куклата, връща живота ѝ вещо.
Ти си Доктор! – изхлипва. Не – виж колко лесно е!
Ама ти нали не си вещица?

Оттогава в съня си пък мама проплаква.
Все не иска да бъде свекърва на Маите.
А сълзите ѝ в нейното детство капят.
Изтрива ги татко и се качва на трактора.