09 октомври 2012

Боряна


Тъмнее небето и залезът слиза –
червено петно върху бялата риза.
Дали си научих урока, не зная.
Но зная, все някога с теб ще сме в рая.

Където крилати оркестри ще свирят
на тъпан и арфа, на гайда и лира.
Където мечтите се сбъдват отрано.
Нали е така, хей, невесто Боряно?

А тук е безбожно и малко самотно.
Пълзим като червей, пълзим като охлюв.
Сълзите си крием, когато ги има.
И пукнала пролет наричаме “зима”.

А лятото… лятото все недостига.
Мирише на мащерка, лайка и риган.
Но мислим в съня си – кому е угодно?
Човекът е висша и странна порода…

Понеже ще питаш – любов ли е всичко –
ще кажа – тревите са паднали ничком
под бурния вятър, но пак се изправят.
Не знаят добър или лош ще е краят.

Не знаят, но в него безумно се вричат.
И колко ли още – но пак го обичат…
Кръвта ми е ланското вино, Боряно.
Мечтата си тръгна. Животът остана.


13 коментара:

  1. Чудесно! Всякакви суперлативи са излишни!

    ОтговорИзтриване
  2. Отговори
    1. Е от къде да съм изникнала, не е от семе в земята.

      Изтриване
    2. Между другото това сърце с ръцете много повече прилича на гинко листо, отколкото на сърце...

      Изтриване
    3. въпрос на асоциативност :)
      а, ако си медиум, веднага си признавай :)

      Изтриване
  3. Изчетох почти всички постове, но реших да коментирам под последната творба. Толкова е красиво, че чак е леко тъжно... :( А Боряна или жената зад това име е истинска късметлийка :)

    ОтговорИзтриване
  4. Мечтата си тръгна, защото я пусна.
    И ти го разбираш, и аз го разбирам.
    Сега не ме питай защо ти е пусто;
    защо ланско вино в кръвта ти изстива.

    Ако можеш да спреш да ме мислиш- успял си
    да приемеш отвъдните странни оркестри,
    от които не чуваш как кънти тишината,
    със която започват празен ден, празна вечер.

    Нищо няма да питам. И сама си го зная-
    всичко беше любов. Беше паднала ничком
    и, подобно на хората, се боеше от рая…
    И, ранена, не смееше също да пита.

    Бяха паднали ниско тревите след вятъра.
    Не можаха да станат и изсъхваха- мъртви.
    Колко дълго очаквах да се вдигне ръката ти
    да погали наяве, в този свят, дързостта ми…

    Всъщност всичко разбирам. Ала вече не чакам.
    И във рая не вярвам. Грешник в рая не ходи.
    Но и ти си обречен. С едно име- Боряна.
    Призрак, който навеки в ланско вино ще броди…

    ОтговорИзтриване