28 ноември 2010

Недовършено многоточие



Понякога мълчанието е вик
в дълбока земя,
от който само глухите тръпнат.
Ако животът бе такъв наркотик
като любовта,
щяхме да сме безсмъртни.

А той е недовършено многоточие,
глас на риба
в най-шумните океани.
И го живеем неволно или нарочно,
но все не достигаме
точката покаяние.

Кипят замразените градуси
в сърдечните термометри.
Превръщат кръвта ни в пара.
По масите гладни гларуси
пишат сонети.
А целият свят е гара.

Забравил съм вече
кой влак да чакам –
пристигащ или заминаващ.
Хлевоустието е вечност,
вавилонски придатък.
Разминаване за останали.

Преразказани мъдри притчи
за добри или лоши,
за бедняци, търгаши…
И нечуто, неуко, обичам те…
От всички хиляда и четири нощи –
последните три са наши.


25 ноември 2010

Нестинари

Изображение: тук

Не са от тук и гледат надалече,
очите си отворили навътре.
И всеки миг от кратката им вечност
е цял живот, преброден с тихи стъпки.

Докосват с длани нощната обител
на светлите си сънища наяве.
Оставят глътка вино недопито
за някой закъснял от път приятел.

Понякога поемат мълчаливо
към други светове отвъд звездите.
Но няма как сълзите си да скрият,
ако за връщане от там ги питам.

Танцуват с изгрева, преди да съмне,
с крила от верен вятър, нестинари.
Когато лъч любов от тях си тръгне,
нозете им премръзнали изгарят.


09 ноември 2010

Цветни пътеки



Белеят черните забрадки на жените,
останали сами пред сивите дувари.
И всяко лято е последно, всяка зима – първа.
Пресъхнало е речното корито.
Не им останаха сълзи. А някога бе пълно…
Не им останаха мъже. И само Господ пуши
в комините от Слънцето без филтър.
Не им остана вино за преливане.

Понякога децата им от чужди светове
изпращат гълъби. Или пък Облаче ле бяло.
В такава самота се раждат страшните вулкани,
които гълтат лавата си вместо хляб –
за да заселят хълмовете с внуци.
В такава самота и чайникът на печката просвирва –
единственият им локомотив към рая.
Какво ли зная аз за цветните пътеки на безкрая?...


03 ноември 2010

Светлините на сенките



Кафенето в Париж.
На път за Ванкувър.
Мълчим неподвижни.
Сенките ни танцуват.

Дворът на село
с разцъфтелите ружи.
Този разстрел
кому беше нужен?

Бялата пролет.
И черните червеи.
Дългият пробег
по късите нерви.

Твоите внуци
през други сезони
като капки в улуците
помежду си се гонят.

А земята една е.
От Канада до Банско.
По-нагоре е раят –
в който нямаме място.

И едничкото време
в оня светъл Ванкувър
ще покаже на сенките
дали си е струвало…