30 октомври 2010

Тигърът на любовта



“Това е историята за Томас Трейси, Лора Лути и тигъра, който бе любовта.”
Уилям Сароян


Това е историята за тигъра,
който беше пантера.
На него все не му стигаха
човешките измерения.

И не случайно нямаше пол,
и не случайно нямаше възраст.
Беше свикнал да му се молят.
И се криеше. И го търсеха.

Тревопасните антилопи,
лекомислените бизони,
по следите му тропаха,
своя Бог недогонили.

Той ги гълташе, без да мигне.
Само себе си не успя.
Това е историята на тигъра,
който бе любовта.

27 октомври 2010

Вяра


На rainy

При аутопсията ще открият
в кръвта ми сто процента вяра.
Не в някаква идея,
не в някой бог,
а в хората.
Причина за смъртта
ще е един от тях.



януари, 1986 г.

25 октомври 2010

Преди да изгорим




Преди да изгорим, опашката на слънцето ще хванем.
Ще стъпим върху облак и птици ще рисуваме до мръкнало.
И с шепа спомени ще пълним сладководни океани.
През гърло на вулкан ще слизаме в дълбокото на мъката.

Преди да изгорим, ще пием радост от узрели ягоди.
Ще люшкаме децата си в градинките на спрялото ни време.
Ще молим друг живот, преди от себе си да сме избягали.
Ще капят капки кръв върху ефирните пастелни акварели.

Преди да изгорим, ще можем да убием любовта си.
Ще търсим възкресения по чуждите изстинали планети.
Ще сбираме трохите по паркове от врабчовите маси.
А вечерта като светулки в къщите на слепите ще светим.

Преди да изгорим, ще вържем свободата си за стреме.
И с дивите коне по пустите полета ще препускаме.
Дали по този път е трябвало отдавна да поемем –
ще ми подскаже въгленчето по безмълвните ти устни.


20 октомври 2010

Пилигрими

Изображение: тук

Измамно боли красотата на формите,
пълни с празен мираж, тъй далече от къщите.
Когато кръжим по пустинните орбити,
всеки мах на крило, всяка стъпка е връщане.

Не знаем къде и кога ще замръкваме,
нито ден ли е днес, нито утре ще съмне ли.
С дълбоки игли си пришиваме кръпките,
в плитък пясък, до кръв и до гуша затънали.

И търсим любов посред сринати камъни,
дълго, колкото сън, кратко, колкото раждане.
Такъв ни е пътят към живите храмове,
дето сянка на Бог от предците е вграждана.

08 октомври 2010

Мъртви думи



Зелената река изтече.
Червената се къпе в злато.
Големите кафяви мечки
предъвкват корена на лятото.

А плъховете анонимно
във времето на зряла чума
разкъсват мършавото виме
на мъртвите отдавна думи.

Човеци с романтични маски –
площадни есенни смешници –
продават тук народовластие
срещу отрязани езици.

Какво да кажа мълчаливо
на впрегнатите във хомота?
Да емигрираме в Браила!
И после да убием Ботев!

05 октомври 2010

Бяла жаба



Как се сетих да потърся кучето,
вярното, прегазено от мен…
Всъщност, знам какво се случи.
Наказание. И престъпление.

Оживявах с моите измислици
някъде дълбоко под земята.
В този полувек на непростимост,
в зимите след краткото ни лято.

Любовта ли? Зная – не е тленна.
Нито се опазва с бягство.
Няма зъби. Тя е кротък пленник
на живота светотатствен.

Тази обич няма да отнемат
бесните, ухапали ме кучки.
Волната ми воля още пее
лебедови песни. И се учи

как да търси пътя през блатата
към единствената бяла жаба.
С лапички, опрени до стената,
неуверено и анжамбманно.



Това е само реплика на стихотворението на поетесата Християна Христова

Оригиналът е този:

Респект

Как се сети да потърсиш кучето,
вярното, прегазено от теб -
сякаш нищичко не се е случило,
сякаш не изтече полувек...

Оживя във някаква измислена
негова хралупа под небето -
полуглухо, полусляпо - стиска
лапичка, опряна до сърцето...

Знаеш ли, че любовта е тленна -
и се защитава с бягство -
а в зъбите й отровно зрее
нещичко горчиво и опасно...

Тази обич вече не е твоя.
Хапан ли си някога от куче?
Теб и волната ти воля
на респект ли да научи?

04 октомври 2010

Жълта шапка с червени ботуши



Прегоря от очакване слънцето
и потъва в червения залез.
Но през своите дълги безсъници
всяка нощ със смъртта ще пролазва.

Ще се втурва в сънливите утрини.
Ще събужда прозорците тихо.
Ще ни спуска с лъчите си люлките.
И ще пише по пясъка стихове.

А морето с вълни ще изтрива тук
остарелите в полет безсмъртия.
То обича така – без сълзи и звук –
към безумна любов да ни хвърля.

Няма сила, която да върже пак
лекокрилия кораб за пристан.
Сляпо слънце се моли на бог и бряг –
да остане в живот до поискване.

Ще изригне и после ще тръгне там,
накъдето провиждат очите.
Пак ще топли прощално земята, знам,
по която умират мечтите.

То не знае, че в изгрева няма храм,
в който слепи звезди да се сгушат.
Празно слънце, изсмукано грам по грам.
Жълта шапка с червени ботуши.

02 октомври 2010

Фокстрот за милиони

Картинка: тук

Тя се гмурва във вятъра и лети в океана.
Преследвачите с мокри езици я бранят.
Съгледвачи слепеят, сеирджии пролайват.
В тази суша удави се първата врана.

После гълъб остана сам с маслинова клонка
при една гълъбица (случайно избрана).
Няма връщане, няма го корабът-дойка.
А лисици танцуват фокстрот за пиано.

Думка тъпан в безлюдното село и вълци
панаирно надуват за овцете балони.
В тази суша угасва и бедното слънце.
А лисици танцуват фокстрот за милиони.

01 октомври 2010

Петър Чернев ЗАКЛИНАНИЕ



Музика Петър Чернев
Текст Миряна Башева
Аранжимент Янко Миладинов

1975 г.