31 август 2010

Пенсионираната балерина

Автор на картината: най-добрият приятел - Валери Костов

Вратата ѝ олющена
отдавна е разказала
на всички просяци
за странния Албрехт на Готие.

Едно плакатче от “Жизел”
виси като парцал
във вътрешния двор
на вечността.

Една антична ваза
с изсъхнали цветя
живее времето
в лилави измерения.

В кутия от “Житан”
събира любовта
от мъртвите любовни
посетители.

Дошло е времето,
в което да танцува
на сцената пред Бог,
за да Го смае.

И ще Го чака зад кулисите
да влезне
с букет от живи незабравки.

Лабиринтът на оцелелите

Художник: Роб Гонсалвес

Всеки си има свой лабиринт,
но никой от нас не знае
какво ни чака след дългия спринт –
сиренце или Минотавър.

И търчим, и се жулим в стените
(добре, че отгоре има небе).
И откриваме вече откритото
от отдавна живял левент.

По завоите остри се блъскаме
и понякога оцеляваме.
И мечтаем за Златната гъска
(в краен случай – за слава).

И добре, че кръвта ни във вените
има опции за любов
към четвъртите измерения
и към бавни отрови.

За да стигнем последната клетка
и да видим, че там няма нищо.
Само Бог – със сигнална жилетка –
оцелял като въглен в огнището.

29 август 2010

Не стареят мечтите


Не стареят мечтите.
И не стават по-мъдри.
Нямат бръчки и бели коси.
Като сън по вълните
ни отнасят задълго –
там, където морето не спи.

И играем с делфини
и със слънчеви нимфи
в оня свят, в който пак сме деца.
Лудостта ще премине,
но остават инстинкти –
като захар в солени сърца.

Не стареят мечтите.
Само ние младеем
в тихи къщи сред шумен пазар.
И живеем с орлите –
и богати, и бедни.
И за още – подхвърляме зар.

В кратка обич ни люшкат
изтънели пространства,
от които при изгрев боли.
Пойни птици ни слушат
и поемат към странство.
През април ще се върнат, нали?

Не стареят мечтите.
Със смъртта си играят
в този смешен и тъжен живот.
Побеляват косите
и сърцата изгарят.
Млада ябълка ражда ни плод.

24 август 2010

Сатир

Художник: Моят приятел Boris Wolf


Той е влюбен в шегите и виното.
На рибарите мъти водите.
И по хълмове ходи – малинови.
И раздава от лунната пита.

И с душите мълчи по задушници.
И крещи с оскотелите влъхви.
И настъпва опашки на гущери.
Като шепот в косите пролъхва.

Той е дребно на вид изкопаемо.
Но с огромно сърце галопира.
И разкъсван от кучешко лаене.
И събран в седем струни на лира.

И прогонен, и чакан по пирове.
През деня и нощта се преражда.
Да изгаря в тревите изстинали.
И да маже сърцата със сажди.

Той не иска да падне в отплатата.
Той не иска след обич да стане.
Още вярва в сълзи и в приятели.
И се смее над своите рани.

Но когато се сблъска с подобие.
На човек или Бог, губи памет.
И потъва в полетата, ловните.
И спасените жертви удавя.

И се моли на хищника в себе си.
Да прости оредялото време.
И с ръцете си топли омесва ми.
Хлебородно въже, да ме вземе.


15 август 2010

Богородица

Художник: Leonardo Hidalgo

Сама си сред тълпата на пазара,
загърната в небесния покров.
Минаваш край играчите на зарове
и спираш пред търговец на любов.

И в хорските очи се вглеждаш топло.
Събираш в длани земните ни грижи.
Достигнала до дъното на болката,
се питаш кой и как обича ближния.

Дали са ни простени греховете,
в които всичко свято е на кръста?
Защо помръква погледът ти светъл,
преди да се превърнем в шепа пръст?

Сама си сред тълпата и разстилаш
небесния покров, за да ни пази
от нас самите – лутащи се скитници –
между любов, надежди и омрази.

Сълзите ти за нас са, Богородице.
За грешните, които губим пътя.
И винаги смирено в храма молим се.
А после пак разпъваме сина ти.