30 април 2010

Песента на нищото

Изображение: тук

Не ми пробутвай празни измерения,
в които все доброто е наказано.
За да ме видиш, трябва малко зрение,
докато ти хвърчиш, а аз пък – лазя.

Обратното едва ли си допускала –
във времето на глад – да съм лиричен.
Пречупен ми е пръстът върху спусъка.
На писък съм от глухото отричане.

По ниското кръжат протрити гарги –
тъй, както спомен, от пръстта възкръснал.
Една затоплена от кръв летаргия
бълбука вдън земята ми под кръста.

Дали съм жив в отровните ти думи
или на бившите треви в стърнищата,
не зная, но надявам се да чуя
поне в съня си песента на нищото.

И с нея да се вдигна до крилете ти,
които романтично са похлупили
останките от времето, проклетото,
в което бяхме влюбени и глупави.



24 април 2010

Една осма



Една осма от рая е много.
Колкото – толкова, казват скептиците.
А защо се продава?

Една осма от байта е бит.
Можеш да си играеш с ритъма
на помпата.

Една осма от гама
е малко по-малко от тон
в утроба.

Една осма от венчелистче
е “не ме обича”.
Така ли?

Една осма
от безкрайността
е безкрайност.




21 април 2010

Адаптация



Един вълк (анонимен) живеел добре по баирите.
И раздавал на ближните кърпени вълнени ризи.
Предполагам, до този момент, малко хумор намирате.
Та, попаднал в беда, по-съвременно казано – в криза.

Поувлякъл се в своята горест и нощем провивал сам.
Ни овце, ни приятели нямало вече наблизо.
А луната се хилела с крива усмивка отгоре там…
Осъзнал, че е скочил в капан (по-изтънчено – в криза).

Поживял до мига, в който ловък ловец с бренекето си
по пътеката стръмна с небрежна походка заслизал –
да покаже на всичките горски (и другите) етноси,
че е време за оня свят вече, когато е криза.

Но последвало бързо, светкавично бързо прераждане.
Вярно куче ботушите груби човешки заблизало.
Вече има си име и вързано бди пред гаража ми –
да ми пази колата от кражби по време на криза.



11 април 2010

Диатропика



В очите ми живеят две сълзи.
Една – за радост, другата – за мъка.
Когато студ под прага запълзи,
едната като котка се промъква

и в трудния ми дом огнище пали.
Тогава другата до корен съхне,
до ехото в солените кристали,
до ловкия поклон на триста влъхви.

В очите ми живеят две слънца.
Едно – за изгрев, другото – за залез.
Когато грохват старите деца,
едното под небето ми пролазва

и в изтока дълбае светла диря.
А другото нощта ми прави млада
и кара ангелски тръби да свирят,
докато в мен светци горят на клада.

В очите си живеем – аз и ти.
На път сме – от звездиците поръсен –
в едни прегърнати от Бог треви,
в които всеки сам си носи кръста.