30 март 2010

Лястовица



Забързана към своя светъл север,
очите си обърнала на юг,
ще кацне върху теб и върху мене
и ще превърне в песен всеки звук.

Тук лястовицата ще свие пролет
в две пожълтели есенни сърца.
Знам, няма да е бяла, но я моля
да ги попита – бяхте ли деца?...



28 март 2010

30 сребърника

Изображение: Paul Klee


Епилирах си мечтите –
да се сбъдват гладко.
Но избягаха и трите
с някакъв косматко.

Нарисувах си четвърта –
да ме топли нощем.
Тя пък глобуса завърта
все в посока “още”.

Тука има нещо гнило
(някой Шекспир рече).
Колкото и уродлива,
петата не пречи.

Шестата продажна светло
вече се усмихва.
Седмата е ниска летва.
Осмата – без лихва.

Златна рибка съм, ей, бабо!
Пожелай си нещо!
Искам да ме хванеш само.
И паница леща.



21 март 2010

Ботев



Така се раждат строфи... От тръбите...
И да се връщам в своя сън – не бива...
Животът е чудовищно откритие,
способно да прегръща. И убива...

Да го разровиш и да го опишеш,
тъй, както се опитваше Никола –
ще те удари гръм отгоре. Свише.
Тя, истината, мрази да е гола.

А ангелите – нека се надуват –
пред диригент на празничен оркестър…
Пропадна вавилонската ми кула.
Сега си търся слънчева невеста.

Да ми роди щастливо светло племе,
което да забрави, че ме има.
Приятели, в душичките ви дреме
една отколешна проклета зима.

Там вън е пролет, скупчена отдавна
в усмихнат цвят, в неписани предели.
Към нея стъпвам. И умирам бавно…
А вие, тук останали, къде ли сте?...



20 март 2010

Гарвани



Изпростреляни гарвани. Толкова глупави бяхте,
че си дадохте всичко на своя обичан ловец.
Кръст над гроба ви има. Но цветята увяхнаха.
И какво, като кланят се всички на златен телец?

Вие, черните, бяхте деца на продажното време.
А защо му повярвахте? Нямаше никакъв Бог?...
Не! Покълнало беше навеки безплодното семе,
дето раждаше клонинг на клюна на беден народ.

Аз не плача за вас. И не питам там как сте отвъдни.
Нямам време. И бързам за друг неосмислен живот.
И се моля за светлото, свило в душите ви тъмни –
малко сиво гнездо, от което заражда се плод…



19 март 2010

Комуна



Моята малка голяма любов
спъна се в дупка и падна.
Още преди да бе казала “охх…”,
някой я грабна.

И я понесе нанякъде гръмко –
с третата скорост космическа.
Слънчеви зайчета (бедните) мълком
тичат ли тичат…

Моята малка голяма орбита
хили се с крива усмивка.
Смели дъждовни (и други) зомбита
кихат ли кихат…

Аз ли къде съм? – На клонче се люшкам –
стара, но златна маймуна.
Слушкам и папкам, папкам и слушкам.
Тук е комуна.



18 март 2010

Подобия



Разтегливите разстояния
късат нишките
на онова,
което овърза бора за слънцето.

Да се спукаш от смях…

Моят учител ми казваше,
че сме хора.
Ако станем човеци,
Бог ще се гръмне.

Никой не обича подобията.



15 март 2010

Проходимост



Ще си наложа да те няма. С разум.
И сънищата си ще забранявам.
Кутия е домът ми. Вече празна.
Летя в междупланетната си яма.

Дали си тук и там? Дали те има? –
Не знам. Но преживяното се срути.
Телата без души са проходими
по всички набелязани маршрути.




12 март 2010

Свобода



Бяла съм, бяла, юначе.
Зима е, зима отколе.
В нея Апостолът крачи.
Там към въжето – нагоре.

Лято е, лято простенва.
Ботев от него си тръгна.
Време е, още е време
други да плащат надълго.

Поп Богомил се разпопи.
Пролет е, пролет разцъфва.
Кой ти измисля потопи?
Ной или някакъв влъхва?

Есен е, есен, юначе.
Бяла съм, колкото злато.
Ти ме продаде. Не плача.
Чуждата кръв бе пролята.



09 март 2010

Врачка



Тя ми разказа своята версия
за случилото се с мен.
Тръгна от Ловеч, мина през Персия –
между аорти и вени.

А трябваше само да се обърне –
да види, че ти си тук.
По калдъръма на старо Търново
сред просветлелия звук.

Колко ми трябваше там да бъда –
някакъв друг мой живот.
Ех, необмислен е този гъдел,
пред прага ти да се кротна.

И да попитам с очи от бисери:
“Кой ще ни раздели?”
Врачката каза, че те измислям.
А от измислиците боли.



08 март 2010

Осмият Мартин



С две токчета по пресния паркет
една жена написа “сбогом, мъко”.
И без целувка, в гръм на фойерверки
отлитна като шапчица от вълк.

Но космосът бе глух за мелодрами.
(От многото избухвали галактики).
Сама облиза страшните си рани
и запълзя по колене и лакти.

Изправи се, когато я повдигна
един немалък принц, но очарован.
Потулиха се в лунната енигма
опитомените лисичи корени.

А осмият Мартин на сън проплаква
там долу под самотната си пролет.
Петел изкукуригва. Тръгва влакът
към спирка “Разменихме ролите”…



07 март 2010

Към един божествен

Днес ми гостува Елена Денева.
Други нейни стихове може да прочетете тук



Ще замълча с онова мълчание
на вкаменено полубезвремие-
някакво вечностно състояние
(родено от временно настроение.)

Ще те оставя да бъдеш божествен,
да сътворяваш дъга и тъга.
Еретично ще те забравя сетне
(никой не знае кога..)

Ще си замина преди да си казал:
"Нека да бъде мрак!"...
Ще си наложа да те намразя
(никой не знае как..)

Кулата падна. На моя език
не можеш да се преведеш.
Някой друг някъде ще ме повика.
(никой не знае къде..)

Ще разбеснееш във себе си сините
спокойни и мъдри води.
Гълъби с клончета от маслини
ще западат с червени гърди.

Малко ще трае това. Вразумен,
ще си измислиш Ной.
Някой изпрати пороя след мен
(никой не знае кой..)

Твоята гордост събирам в кивот.
Чакам да спре да вали.
Дали има някъде слънчев живот?
(Никой не знае дали..)



05 март 2010

Конник

Изображение: тук


С вечерния тоалет
и черните си коси
вземи ме със самолет
в небето, където си.

В гнездото на залеза
от шарени облаци
не питай сама ли си
сред толкова конници.



03 март 2010

Дядо Стойко

Паметникът на Дядо Йоцо


Когато ме освобождаваха,
бе романтично да съм роб.
Обикнах по-добра държава.
Обикнах по-добър народ.

Не питах как ще е нататък.
И кой положи свои кости.
Дори и следващото лято
да го ожънат гостите.

Защото сам не можех. Куцах.
Главата ми бе преклонена.
Но доживях да видя внуци.
И с дядо Йоцо си ги гледаме.

Оттук. Отгоре. От небето.
Дори не мислим да се връщаме.
Че свободата ни, проклетата,
е там, където ни е къщата.



01 март 2010

Пеперуди

Изображение: тук


През нощта уморената крушка
пръска мрака на жълти парчета.
По ъглите хлебарки се вслушват
в глас на котка, отдавна прочетен.

Няма минало, още несгазено.
Няма бъдеще, още невзето.
Затова с теб към изгрева лазим
през прозореца сив на мазето.

А когато свободни отлитнем
в друго време и с други надежди –
ще залепнем за медена питка
сред небето, в което се вглеждахме…