04 октомври 2010

Жълта шапка с червени ботуши



Прегоря от очакване слънцето
и потъва в червения залез.
Но през своите дълги безсъници
всяка нощ със смъртта ще пролазва.

Ще се втурва в сънливите утрини.
Ще събужда прозорците тихо.
Ще ни спуска с лъчите си люлките.
И ще пише по пясъка стихове.

А морето с вълни ще изтрива тук
остарелите в полет безсмъртия.
То обича така – без сълзи и звук –
към безумна любов да ни хвърля.

Няма сила, която да върже пак
лекокрилия кораб за пристан.
Сляпо слънце се моли на бог и бряг –
да остане в живот до поискване.

Ще изригне и после ще тръгне там,
накъдето провиждат очите.
Пак ще топли прощално земята, знам,
по която умират мечтите.

То не знае, че в изгрева няма храм,
в който слепи звезди да се сгушат.
Празно слънце, изсмукано грам по грам.
Жълта шапка с червени ботуши.

7 коментара:

  1. Обичам така да започва седмицата ми :) Въпреки, че предпочитам залеза :)

    ОтговорИзтриване
  2. Когато тишината ми лъчиста
    докосне този бряг на самотата
    изпълва неизписаните листи
    със ненаписана соната.

    Душата и е толкова далече,
    но тук гостува с рана непозната,
    превръзката отдавна е свалена,
    а белегът потънал в синевата.

    ОтговорИзтриване
  3. Гледам пейзажа с безкрайно потъмнели очила, гълтам стиховете със залязало чувство за водка и търся из сухия пясък следи от мезетата, които съм имал в живота, а не съм ги поискал...
    Стихотворението ми харесва, Пламене, защото напомня на времето в Стария град, което само за далтонисти е със сива шапка и сиви ботуши :)
    Филибето-вен

    ОтговорИзтриване
  4. "но тук гостува с рана непозната"

    Ееее, браво за "ранения" залез. И илюстрацията е шест.

    ОтговорИзтриване
  5. Стихотворението е страхотно! Имаш много добри, чета с удоволствие!

    ОтговорИзтриване