31 август 2010

Лабиринтът на оцелелите

Художник: Роб Гонсалвес

Всеки си има свой лабиринт,
но никой от нас не знае
какво ни чака след дългия спринт –
сиренце или Минотавър.

И търчим, и се жулим в стените
(добре, че отгоре има небе).
И откриваме вече откритото
от отдавна живял левент.

По завоите остри се блъскаме
и понякога оцеляваме.
И мечтаем за Златната гъска
(в краен случай – за слава).

И добре, че кръвта ни във вените
има опции за любов
към четвъртите измерения
и към бавни отрови.

За да стигнем последната клетка
и да видим, че там няма нищо.
Само Бог – със сигнална жилетка –
оцелял като въглен в огнището.

13 коментара:

  1. Чудесно!:)
    И когато видим, че няма НИЩО, а и накъде повече, няма да ни остане НИЩО друго освен да се приберем в себе си :)

    ОтговорИзтриване
  2. Така е, приятелю, вероятно е така...

    ОтговорИзтриване
  3. ...
    Боже, току що писах коментар при Кръстю, дето разказва за стиха ти...
    ...

    наистина понякога става лудница с вълните...
    ...


    Иначе ме подсети за един стар виц:

    Айнщайн отива на оня свят и Господ излиза лично да го посрещне като любим сред любимите му човеци.
    Щедро го кани в рая с думите:
    - Добре дошъл, мое висше творение! Какво бих могъл да направя още за теб? Ще изпълня едно твое желание!
    -Благодаря ти, Боже, но нищо не желая... освен... би ли могъл да ми напишеш формулата на вселената?- отвърнал Айнщайн.
    - Разбира се... за теб - винаги! - И започнал Бог с огнени букви да изписва формулата в небето.
    Гледал Айнщайн, кимал и в един момент сепнат се спрял. Погледнал своя Бог и казал:
    - Господи, но там има грешка?!
    - Знам... знам - с наведена глава прошепнал Всевишния.

    ОтговорИзтриване
  4. Светле, за този коментар ли говориш?:

    Не бях попадала на тези думи от "ВТОРО ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИ АПОСТОЛ ПАВЛА ДО ТИМОТЕЯ", но
    някак съм ги предусещала откакто съм съзнателен човек.

    Мисля си... войната, която преживяваме днес е много тежка, както всяка война, но е качествено различна.

    В нея няма ясно изразен външен враг, срещу който да се обединим, както се е случвало във всички световни войни до сега.
    Разделението на добри и лоши, помага на това хората да осмислят действията си... и живота си.

    Имам чувството, че днес...
    Враговете ни, ни дебнат, най-вече, вътре в нас. Воюваме едновременно със и за душите си.
    Воюваме със и за себе си.
    Чувстваме се толкова сами в тази война и всяка победа преживяваме като "Пирова" такава.
    Борим се с отровата парализираща мислите ни, отровата, която самите ние създаваме.
    Борим се с множеството си страхове,породени от желанието ни за безсмъртие и съвършенство,на което сме подчинили живота си и сляпо сме се отдали, което сме превърнали във висша ценност, но което обаче, вместо да ни прави по-щастливи и спокойни,
    тъкмо обратното,
    среща ни с това,
    че се чувстваме все по-малко стойностни и се чувстваме все по-безсмислени...

    Нима не започнахме незаслужено да надценяваме стойността на живота си - тук - на земята, изключвайки възможността съществуването ни да има смисъл и след смъртта ни?

    Нима, не заплатихме отказа си да бъдем "наивни" като вярващи, за да се тупаме в гърдите, колко сме велики с разума си и независими от сили "Над нас",
    със смазващото чувство, че сме сираци и сами в тази огромна вселена?

    Нима, отдавайки се нарцистично на идеята за Свръх - себе си, всъщност не парализираме духа си?

    Нима по този начин не обезценихме надеждата си и не опорочихме стойността на любовта...
    любовта, която била сантиментална, сълзлива... била за слабите? /така твърдят днешните "свръх" човеци" /

    Нима не обезценихме всичко, което ни даваше чувство за собствена стойност...
    - любовта във всичките й измерения, даже тази към нас самите... ?

    Любовта обаче е едно от малкото неща, които ни дава чувството за смисъл?

    п.с.
    Когато те слушам, не се чувствам сама. Става ми по-добре от това. Дори, когато се усеща отчаяние в гласа ти, предаваш заряд, който ми помага да желая... да продължавам да живея.

    Благодаря, Кръстю!

    ------------------------

    Кръстю, уж го чета редовно, вярно, напоследък ми се случиха неща, заради които не ми се четеше нищо, но, кога Кръстю е разказвал за стиха ми? Или това е метафора? :)

    Вицът ме разсмя, не бях го чувал, но е много човешки. :)))

    Иначе, вълните, когато са на еднаква честота, наистина са лудница. :)))))))))))

    ОтговорИзтриване
  5. Тишина.
    Оставаш сам със себе си .
    Многоизмерен си.
    И в своята многоизмерност -
    самотен,малък,незабележим...
    Намери ли се?!!
    Тишина.
    milone

    ОтговорИзтриване
  6. milone, може би едно от най-великите открития се случва тогава, когато намерим сами себе си... :)
    Аз, най-вероятно съм само мореплавател, който още не е открил звяра в себе си, за да го цунка и да го превърне в... красива девица. :))))))))))))))))))))))))))))))

    ОтговорИзтриване
  7. Пламка,
    освен, че Кръстю е разказал за стиха ти, но не знае,
    се оказа, че и съм коментирала стиха ти без да знам :))))))

    ще ни подлудят тез' телепатични вълни, това искам да кажа :)))))

    ей на, сега, в портрета на една бивша балерина се припознавам... пълна лудница :))))))

    ОтговорИзтриване
  8. хаха, и аз не знаех за тези стихове, иначе 31. август ми е любима дата, ей така, а и хората, родени на тази дата, са заредени с особен жизнен чар... както и да е
    когато говорех за лабиринта, бях изключително положително настроена (а и рядко си позволявам да изпусна тук натрупаното в мен зло, ще направя огромна дупка в интернет, хаха), но после попаднах за около седмица в житейска черна дупка - бях толкова разстроена, че не можех да се отделя от себе си, а пък понякога човек трябва да се завръща в човешкото си тяло и да се отдаде на чувства и сълзи...
    лабиринтите не ме плашат, нито вярвам в този "на смъртта" (макар и тайно да си мечтая да го сътворя - изглежда съвършен), лабиринтите са нищо повече от една загадка за разрешаване, приемаш ги на шега като игра, а не на сериозно като уравнение от неизвестни :)))))
    я да ви попитам, кой лабиринт ви изглежда по-сложен - на смъртта или този на живота?!? ;)
    (само не се заблуждавайте, не съм чак пък толкова суетна или наивна, най-вече съм мързелива и няма да създавам съвършения свят, щото след това... какво ще правим)

    ОтговорИзтриване
  9. Гергана, не знам кой от двата лабиринта е по-сложен, но във всички случаи този, който умее да гледа на лабиринтите като на игра, без съмнение, и двата за него ще са игра. :)
    Особено ако е лъвска зодия. :)

    ОтговорИзтриване
  10. хаха, много мило, но и лъвовете (понякога) плачат :))))))
    този 'лабиринт' наистина май ме хвана в изкусителния капан на размишленията;
    така например ми хрумна, че един креативен човек винаги ще намери начин да се чувства уютно, ако му се наложи да поостане в лабиринта и ще си прекара забавно;
    дори май си търсим причини, веднъж измъкнали се от ребуса, да се завърнем пак там и... да потърсим друго решение... може би
    на мен трудностите ми действат като наркотик, не мога без тях, те ме подържат жива - иначе как разбираме, че все още ни има и на някой му пука от това?!?
    :)

    ОтговорИзтриване
  11. Когато обикнеш трудностите, те престават да бъдат трудности.
    Хм... щях да кажа и - когато обикнеш човек, той престава да бъде такъв. :) Да се пошегувам, де. :)))

    ОтговорИзтриване