21 март 2010

Ботев



Така се раждат строфи... От тръбите...
И да се връщам в своя сън – не бива...
Животът е чудовищно откритие,
способно да прегръща. И убива...

Да го разровиш и да го опишеш,
тъй, както се опитваше Никола –
ще те удари гръм отгоре. Свише.
Тя, истината, мрази да е гола.

А ангелите – нека се надуват –
пред диригент на празничен оркестър…
Пропадна вавилонската ми кула.
Сега си търся слънчева невеста.

Да ми роди щастливо светло племе,
което да забрави, че ме има.
Приятели, в душичките ви дреме
една отколешна проклета зима.

Там вън е пролет, скупчена отдавна
в усмихнат цвят, в неписани предели.
Към нея стъпвам. И умирам бавно…
А вие, тук останали, къде ли сте?...



8 коментара:

  1. на Христо Ботев

    На връх висок, обсипан с мисли тежки,
    в Балкана стар, що помни битки жежки,
    поет велик България оглежда,
    облечен с воеводската одежда.

    ОтговорИзтриване
  2. На Василя Левски

    Очите му, са малко насълзени,
    но не от страх, ами от жал по тебе.
    На теб Българио, живота си отдава
    и следва удар, само миг остава . . .

    ОтговорИзтриване
  3. Прекрасно е, Пламене!
    Поздравления!

    ОтговорИзтриване
  4. "Тя, истината мрази да е гола"
    А как да затворя пак очите си?

    ОтговорИзтриване
  5. Благодаря на всички за коментарите!

    ОтговорИзтриване