12 декември 2010

Екзорсизъм



Удавникът се хваща за сламката в окото ми.
А под клепачите му салът от греди пустее.
Подавам му ръка и се понасяме в дълбокото.
И всички ярки грехове превръщаме в пастелни.

В такива времена на мнима смърт и ритуали
се спуска кротък ангел по въжетата от нерви.
Дали ще разпознаем в него себе си? Едва ли.
Но знаем, че за първи път един на друг сме верни.


28 ноември 2010

Недовършено многоточие



Понякога мълчанието е вик
в дълбока земя,
от който само глухите тръпнат.
Ако животът бе такъв наркотик
като любовта,
щяхме да сме безсмъртни.

А той е недовършено многоточие,
глас на риба
в най-шумните океани.
И го живеем неволно или нарочно,
но все не достигаме
точката покаяние.

Кипят замразените градуси
в сърдечните термометри.
Превръщат кръвта ни в пара.
По масите гладни гларуси
пишат сонети.
А целият свят е гара.

Забравил съм вече
кой влак да чакам –
пристигащ или заминаващ.
Хлевоустието е вечност,
вавилонски придатък.
Разминаване за останали.

Преразказани мъдри притчи
за добри или лоши,
за бедняци, търгаши…
И нечуто, неуко, обичам те…
От всички хиляда и четири нощи –
последните три са наши.


25 ноември 2010

Нестинари

Изображение: тук

Не са от тук и гледат надалече,
очите си отворили навътре.
И всеки миг от кратката им вечност
е цял живот, преброден с тихи стъпки.

Докосват с длани нощната обител
на светлите си сънища наяве.
Оставят глътка вино недопито
за някой закъснял от път приятел.

Понякога поемат мълчаливо
към други светове отвъд звездите.
Но няма как сълзите си да скрият,
ако за връщане от там ги питам.

Танцуват с изгрева, преди да съмне,
с крила от верен вятър, нестинари.
Когато лъч любов от тях си тръгне,
нозете им премръзнали изгарят.


09 ноември 2010

Цветни пътеки



Белеят черните забрадки на жените,
останали сами пред сивите дувари.
И всяко лято е последно, всяка зима – първа.
Пресъхнало е речното корито.
Не им останаха сълзи. А някога бе пълно…
Не им останаха мъже. И само Господ пуши
в комините от Слънцето без филтър.
Не им остана вино за преливане.

Понякога децата им от чужди светове
изпращат гълъби. Или пък Облаче ле бяло.
В такава самота се раждат страшните вулкани,
които гълтат лавата си вместо хляб –
за да заселят хълмовете с внуци.
В такава самота и чайникът на печката просвирва –
единственият им локомотив към рая.
Какво ли зная аз за цветните пътеки на безкрая?...


03 ноември 2010

Светлините на сенките



Кафенето в Париж.
На път за Ванкувър.
Мълчим неподвижни.
Сенките ни танцуват.

Дворът на село
с разцъфтелите ружи.
Този разстрел
кому беше нужен?

Бялата пролет.
И черните червеи.
Дългият пробег
по късите нерви.

Твоите внуци
през други сезони
като капки в улуците
помежду си се гонят.

А земята една е.
От Канада до Банско.
По-нагоре е раят –
в който нямаме място.

И едничкото време
в оня светъл Ванкувър
ще покаже на сенките
дали си е струвало…


30 октомври 2010

Тигърът на любовта



“Това е историята за Томас Трейси, Лора Лути и тигъра, който бе любовта.”
Уилям Сароян


Това е историята за тигъра,
който беше пантера.
На него все не му стигаха
човешките измерения.

И не случайно нямаше пол,
и не случайно нямаше възраст.
Беше свикнал да му се молят.
И се криеше. И го търсеха.

Тревопасните антилопи,
лекомислените бизони,
по следите му тропаха,
своя Бог недогонили.

Той ги гълташе, без да мигне.
Само себе си не успя.
Това е историята на тигъра,
който бе любовта.

27 октомври 2010

Вяра


На rainy

При аутопсията ще открият
в кръвта ми сто процента вяра.
Не в някаква идея,
не в някой бог,
а в хората.
Причина за смъртта
ще е един от тях.



януари, 1986 г.

25 октомври 2010

Преди да изгорим




Преди да изгорим, опашката на слънцето ще хванем.
Ще стъпим върху облак и птици ще рисуваме до мръкнало.
И с шепа спомени ще пълним сладководни океани.
През гърло на вулкан ще слизаме в дълбокото на мъката.

Преди да изгорим, ще пием радост от узрели ягоди.
Ще люшкаме децата си в градинките на спрялото ни време.
Ще молим друг живот, преди от себе си да сме избягали.
Ще капят капки кръв върху ефирните пастелни акварели.

Преди да изгорим, ще можем да убием любовта си.
Ще търсим възкресения по чуждите изстинали планети.
Ще сбираме трохите по паркове от врабчовите маси.
А вечерта като светулки в къщите на слепите ще светим.

Преди да изгорим, ще вържем свободата си за стреме.
И с дивите коне по пустите полета ще препускаме.
Дали по този път е трябвало отдавна да поемем –
ще ми подскаже въгленчето по безмълвните ти устни.


20 октомври 2010

Пилигрими

Изображение: тук

Измамно боли красотата на формите,
пълни с празен мираж, тъй далече от къщите.
Когато кръжим по пустинните орбити,
всеки мах на крило, всяка стъпка е връщане.


И търсим любов посред сринати камъни,
кратко, колкото сън, дълго, колкото раждане.
Такъв ни е пътят към живите храмове,
дето сянка на Бог от предците е вграждана.

08 октомври 2010

Мъртви думи



Зелената река изтече.
Червената се къпе в злато.
Големите кафяви мечки
предъвкват корена на лятото.

А плъховете анонимно
във времето на зряла чума
разкъсват мършавото виме
на мъртвите отдавна думи.

Човеци с романтични маски –
площадни есенни смешници –
продават тук народовластие
срещу отрязани езици.

Какво да кажа мълчаливо
на впрегнатите във хомота?
Да емигрираме в Браила!
И после да убием Ботев!

01 октомври 2010

Петър Чернев ЗАКЛИНАНИЕ



Музика Петър Чернев
Текст Миряна Башева
Аранжимент Янко Миладинов

1975 г.

22 септември 2010

Talpa levantis



няколко дни
преди последния
виждаш
че си била обичана
няколко дни

виждаш
че си живяла
няколко дни
виждаш
че не си сляпа

тогава
е късно за поглед
а още по-късно
за връщане

няколко дни
преди последния
мислиш
ех да имаше слънце

бог неслучайно
зашива клепачите
на къртиците


17 септември 2010

Цвете, рисувано с камък

The Sky is the limit Painting by Elena Shideler

Не видях това цвете, нарисувано с камък.
(Върху сивите плочки тъкмо бе заваляло).
И го стъпках с обувки, за някъде тръгнали.
Детски вик ме накара да спра, да се върна и…

Да ме пита хлапето с най-добрите очички:
Ти, дете ли си още или някакъв чичко?
Светъл гръм в този миг ни разцепи небетата.
То пое към безкрая, аз към къщи закретах…

13 септември 2010

Белият кон



С този кон не се тръгва на път.
Този кон е удобен за връщане.
С черен – лесно се стига отвъд.
Бял – какво да го правиш – прегръщаш го.

Той не вие по луди луни.
Както бедните вързани кучета.
Той се смее, когато боли.
И кърви сред сърцата отключени.

Този кон си отива оттук.
А отдавна бе време за връщане.
Тихо литва нагоре. Без звук…
И – какво да го правя… Прегръщам го.


31 август 2010

Пенсионираната балерина

Автор на картината: най-добрият приятел - Валери Костов

Вратата ѝ олющена
отдавна е разказала
на всички просяци
за странния Албрехт на Готие.

Едно плакатче от “Жизел”
виси като парцал
във вътрешния двор
на вечността.

Една антична ваза
с изсъхнали цветя
живее времето
в лилави измерения.

В кутия от “Житан”
събира любовта
от мъртвите любовни
посетители.

Дошло е времето,
в което да танцува
на сцената пред Бог,
за да го смае.

И ще го чака зад кулисите
да влезе
с букет от живи незабравки.

24 август 2010

Сатир

Художник: Моят приятел Boris Wolf


Той е влюбен в шегите и виното.
На рибарите мъти водите.
И по хълмове ходи – малинови.
И раздава от лунната пита.

И с душите мълчи по задушници.
И крещи с оскотелите влъхви.
И настъпва опашки на гущери.
Като шепот в косите пролъхва.

Той е дребно на вид изкопаемо.
Но с огромно сърце галопира.
И разкъсван от кучешко лаене.
И събран в седем струни на лира.

И прогонен, и чакан по пирове.
През деня и нощта се преражда.
Да изгаря в тревите изстинали.
И да маже сърцата със сажди.

Той не иска да падне в отплатата.
Той не иска след обич да стане.
Още вярва в сълзи и в приятели.
И се смее над своите рани.

Но когато се сблъска с подобие.
На човек или Бог, губи памет.
И потъва в полетата, ловните.
И спасените жертви удавя.

И се моли на хищника в себе си.
Да прости оредялото време.
И с ръцете си топли омесва ми.
Хлебородно въже, да ме вземе.


15 август 2010

Богородица

Художник: Leonardo Hidalgo

Сама си сред тълпата на пазара,
загърната в небесния покров.
Минаваш край играчите на зарове
и спираш пред търговец на любов.

И в хорските очи се вглеждаш топло.
Събираш в длани земните ни грижи.
Достигнала до дъното на болката,
се питаш кой и как обича ближния.

Дали са ни простени греховете,
в които всичко свято е на кръста?
Защо помръква погледът ти светъл,
преди да се превърнем в шепа пръст?

Сама си сред тълпата и разстилаш
небесния покров, за да ни пази
от нас самите – лутащи се скитници –
между любов, надежди и омрази.

Сълзите ти за нас са, Богородице.
За грешните, които губим пътя.
И винаги смирено в храма молим се.
А после пак разпъваме сина ти.


29 юли 2010

Когато за тебе се моля


Когато от устните пие нектар
пчела, пожълтяла от скитане,
когато зелени очи на лоза
ме късат от сухите корени,
когато кръвта ми прелива сама
и пълни напролет реките,
тогава си спомням, че тук си била,
тогава за тебе се моля.

Когато дърветата свиват корони
и есен приижда в душите,
когато изпръхват в тревата нозете,
но още е рано за полет,
когато щурците със зимното вино
препълват хамбарите житни,
тогава се скривам в косите ти летни
и тихо за тебе се моля.

Тогава стрелките на спрялото време
те пускат за няколко мига,
тогава дочувам смеха ти отгоре
и мълком се вглеждам през клоните,
тогава антрактът в играта на смърт
за девет живота ми стига,
тогава намирам към себе си път,
когато за тебе се моля.


27 юли 2010

Вали над стъпилите на върха



Вали над стъпилите на върха.
А в равнината
върху листа от дюля
мореплаватели
към по-добрия свят пътуват.

Когато стъпят на брега,
ще разпознаят
захвърлените раници на своите деца
в подножието
на звездите –

където и до днес
вали над стъпилите на върха.


10 юли 2010

Любов, чай и молитва


Л(юб)ов

Два паралела се пресякоха
пред смаяните погледи
на правите меридиани.
Науката се изчерви.
Настръхна климата.
А ловната дружинка
нахрани с хляб и вино пъдпъдъците.

Ча(ка)й

Някой следобед
в късните сенки
сам да се чакам
ще ме намериш
В празните думи
в дългия поглед
в бавното време
съм се заселил
Нищо не питай
слушам земята
пуснала корен
в диви къпини
Тук ще остана
колкото глътка
в сухото гърло
на вечността

(Мо)литва

Литва старият гарван
с тежки крила
и се моли
никога повече
да не стъпи.


29 юни 2010

Петият сезон


Този сезон е за други вече.
Този сезон не е моят.
Посред понятията отвлечени,
между звезди и копои,

през бункери и през клетки,
под път и над път към ада,
този сезон е петият –
последният от насладите.

В него ръце си пускат
повелители на вселените.
В него смъртта е изкуство
от високите им подземия.

В този сезон останахме –
шепа от седем милиарда –
мравчици между дланите
на гардовете на дявола.


02 юни 2010

Събирачът на сърца


Носи сърцата си в раница
и в безтегловен каданс
крачи по тънката граница
между живот и шанс.

Утре ще стисне облака,
жадните да пои.
И ще окъпе в локвите
врабчовите глави.

Късчета непотребни
вади от кофи за смет.
И чете междуредия,
и е клошар наглед.

А днес ме среща и пита –
нещо да си загубил?
Ето, в небе увито,
твоето – между другите.


17 май 2010

Гробарят на души

Художник: Виктор Васнецов


Копае дупките си по високото
и псува философите от изтока.
Парцелът му се пука от ентропия,
но вярва на небесните разчистници.

Бутилката абсент му носят живите –
прелива с нея пресните си спомени.
А долу слънчогледите по нивите
едно неуловимо слънце гонят.

Не се страхува вече от живота си –
отдавна е населил промеждутъка.
Разцъфват като кръпки празни лотоси,
но днес не му е времето за лутане.

Поканих го да ми попее песните,
с които са го кърмили горгоните.
А той от стъпканата кал омеси ми
причастие. И после ме прогони.



14 май 2010

Динозавърът Миша и Мурзилки



Поздрав за всички гости на блога :)


06 май 2010

Неродена песен



Кърпена мечтица
Циганска забрадка
Вятър я отнесе
Лесно се пилее
Ужким се събира
Неродена песен

Милна му е, майко
Подир слънце тича
Планина юначе
Било си преваля
Край речица слиза
И на гайда плаче

Горо ле, върни му
Вечер да ги гльода
Момини очинки
Пее и отлитва
Къмто росна утрин
От чинара чинка



02 май 2010

Ти, която не си на небето


...

но гледаш отгоре на големите мои радости
на пренебрежимите ми терзания
на сладоледа и куцата котка
ти, която не си на небето,
но ме изгряваш предзалезно
но ме полагаш в каруца с пъпеши
ах този неовладян аромат
на оргазъм
ти, която не си на небето, а в дълбокото ми
дълбаеш

да бъде светло името ти
да бъде царството ти такова, каквото е
да бъде волята ти по-силна от хляба
насъщен
да бъде вагината ти топла и благородна
да бъде утробата ти уютна
за предсказания

ти, която не си на небето
върни ми реброто

ще го дам на феминистките кучки
на лихварите
на обратните междузвездия
на многополовите галактики
на черните дупки
на Айнщайн, Фройд и Дарвин
на Заратустра и Бийтълс

ти, която не си на небето
но носиш Света Го Духа
в няколко кредитни карти
спирали
епилатори и салати
в еклектики и парадигми

прости греховете ми



01 май 2010

Светлите същества

Изображение: Michael Bosanko


Не съм от тях, защото пуснах сянката
навътре
и храня корените ѝ с горчилка.
Не съм от тях, оставих си детето,
което бях,
да хвърля плоски камъчета от брега.
Не съм от тях, те са обратното
на светотатството.

Понякога ги виждам
да ме питат
дали съм стигнал дъното на своя връх.
Понякога ги чувам
как си тръгват –
без омерзение, но с болка.
Но никога не зная
това въже, което ми подхвърлят –

от слънчевите сплитове въжето –
къде да го увия –
около кръста си
или –
около шията.



28 март 2010

30 сребърника

Изображение: Paul Klee


Епилирах си мечтите –
да се сбъдват гладко.
Но избягаха и трите
с някакъв косматко.

Нарисувах си четвърта –
да ме топли нощем.
Тя пък глобуса завърта
все в посока “още”.

Тука има нещо гнило
(някой Шекспир рече).
Колкото и уродлива,
петата не пречи.

Шестата продажна светло
вече се усмихва.
Седмата е ниска летва.
Осмата – без лихва.

Златна рибка съм, ей, бабо!
Пожелай си нещо!
Искам да ме хванеш само.
И паница леща.



18 март 2010

Подобия



Разтегливите разстояния
късат нишките
на онова,
което овърза бора за слънцето.

Да се спукаш от смях…

Моят учител ми казваше,
че сме хора.
Ако станем човеци,
Бог ще се гръмне.

Никой не обича подобията.



15 март 2010

Проходимост



Ще си наложа да те няма. С разум.
И сънищата си ще забранявам.
Кутия е домът ми. Вече празна.
Летя в междупланетната си яма.

Дали си тук и там? Дали те има? –
Не знам. Но преживяното се срути.
Телата без души са проходими
по всички набелязани маршрути.




09 март 2010

Врачка



Тя ми разказа своята версия
за случилото се с мен.
Тръгна от Ловеч, мина през Персия –
и ми преряза вените.

А трябваше само да се обърне –
да види, че ти си тук.
По калдъръма на старо Търново
сред просветления звук.

Колко ми трябваше там да бъда –
някакъв друг мой живот?
Ех, необмислен е този гъдел,
пред прага ти да се кротна.

И да попитам с очи от бисери:
“Кой ще ни раздели?”
Врачката каза, че те измислям.
А от измислиците боли.



07 март 2010

Към един божествен

Днес ми гостува Елена Денева.
Други нейни стихове може да прочетете тук



Ще замълча с онова мълчание
на вкаменено полубезвремие-
някакво вечностно състояние
(родено от временно настроение.)

Ще те оставя да бъдеш божествен,
да сътворяваш дъга и тъга.
Еретично ще те забравя сетне
(никой не знае кога..)

Ще си замина преди да си казал:
"Нека да бъде мрак!"...
Ще си наложа да те намразя
(никой не знае как..)

Кулата падна. На моя език
не можеш да се преведеш.
Някой друг някъде ще ме повика.
(никой не знае къде..)

Ще разбеснееш във себе си сините
спокойни и мъдри води.
Гълъби с клончета от маслини
ще западат с червени гърди.

Малко ще трае това. Вразумен,
ще си измислиш Ной.
Някой изпрати пороя след мен
(никой не знае кой..)

Твоята гордост събирам в кивот.
Чакам да спре да вали.
Дали има някъде слънчев живот?
(Никой не знае дали..)



05 март 2010

Конник

Изображение: тук


С вечерния тоалет
и черните си коси
вземи ме със самолет
в небето, където си.

В гнездото на залеза
от шарени облаци
не питай сама ли си
сред толкова конници.



01 март 2010

Пеперуди

Изображение: тук


През нощта уморената крушка
пръска мрака на жълти парчета.
По ъглите хлебарки се вслушват
в глас на котка, отдавна прочетен.

Няма минало, още несгазено.
Няма бъдеще, още невзето.
Затова с теб към изгрева лазим
през прозореца сив на мазето.

А когато свободни отлитнем
в друго време и с други надежди –
ще залепнем за медена питка
сред небето, в което се вглеждахме…



28 февруари 2010

На тръгване


А другата земя дали е светла?
Тъй, както беше нашата, когато
търкаляхме в небето самолети
от две трески и много, много лято…

А другата земя дали ни помни? –
усмихваме се през сълзи и рамо.
Звездите бяха толкова огромни.
Но, да ги стигнем, още беше рано.

Пораснахме и станахме щастливи.
Ей, помниш ли как казваха ни “татко”?
Едни очички три вселени сливаха…
Разбрахме, че пространството е кратко.

За времето ли? – То е романтично –
дотолкова, доколкото сме близки.
Империите като сън изтичат.
Остава тинята след тях да стиска.

До гуша, до мечтите, до прибоя.
От нея и вълните гузно бягат.
И аз, и ти, сме само мъртъв спомен.
Платна и шапки чинно ни прилягат.

До вчера бяхме и вода, и пясък.
Играехме на жмичка със съдбата.
Родихме се като герои – с крясък.
Да помълчим на тръгване, приятелю.



24 февруари 2010

Инвенция

Изображение: www.berkshiresartgallery.com


Скърца стълбата, по която се връщаш
в една изтъркана гама ла минор.
Натежали са пръстите, но още са кръшни.
Виж, буренясал е дворът.

Аз все още съм черен клавиш
на един остарял клавесин. Но те помня.
Не заспивах, когато заспиваше.
Убиха ни кучето. Беше бездомно.

Не знам как да те срещна. Със струна ли?
Може би имам нужда от акордьор.
Вместо кучето вия по пълнолуние.
А една ябълка цъфна на двора.



19 февруари 2010

Полуживотно

Изображение: www.librarising.com


Направено от глина с кална памет,
от девет зли орисници проклето,
похърква в полусън полунаяве
полуживотното в получовека.

Оглозгало е костите на Ницше
и се присмива на Сократ и Платон.
Търкаля се в запалени стърнища,
покрили с есен краткото ни лято.

Но някой ден, когато бъдем цели,
събрали в зимния си сън вселени,
с червената си кръв ще го уцелим
в сърцето, от полуживот зелено.



18 февруари 2010

Поетичен остров



Сами избрахме заточение
на поетичния си остров.
Сълзи, каквото сме прочели,
върху останките от моста.

Потъна празната гемия
в един бермудски тъпоъгълник.
Очите си от шепи пием
през пушека на мокър въглен.

Все мъчим огън да разпалим,
че да ни види самолетът.
Ама в душичките ни кално е
от многая на многа лета.

Ще съмнем светли робинзони,
когато късно е за суша.
Пробили дупката озонова
и в пеперудите заслушани.



14 февруари 2010

Зарязване

Изображение: www.trekearth.com


Приижда време за зарязване на лозето
сред вопли.
И нито споменът за сочните му гроздове
ни топли,
и нито кратките край него плажове
навяват лято…
Нали си казахме, каквото имахме да кажем
в блатото?

А мислехме си, че е на баир утехата ни
дървена.
Преди животът, като блуден син омекнал,
да се върне.
И да ни кара в шепите си да сберем
вързоп надежда.
За да научим как през рамо времето
не се поглежда.

Добре е, че си тръгваме, загърбили дълбоко
зимата.
Ще се познаем утре в пролетните сокове –
безименни.
Пробили земните кори, за да разказваме
на кълнове
как не платихме късчето любов, нарязано
на дългове.



12 февруари 2010

Тандем

Изображение: www.stonequarryhillartpark.org


Безветрие платната свива,
звезди и думи
падат.

Усмивките ти са пенливи,
узрели в трюма
ягоди.

Такърка куцият ми ден
в една безсънна
яхта.

А бяхме някога тандем –
преди да тръгнем,
бяхме.


Или така:

Безветрие платната свива.
Усмивките ти са пенливи.
Такърка куцият ми ден.
А бяхме някога тандем.


Или как?:

Звезди и думи
падат –
узрели в трюма
ягоди.
В една безсънна
яхта,
преди да тръгнем,
бяхме.



05 февруари 2010

Любовни миньори

Изображение: takemytrip.com


Копаем с онази ранима мощ,
на която ѝ казват безпаметност.
Дните са дни и нощи са нощите.
Но комедиите – са драми.

Заприличали сме на въглени,
разтопили арктични пингвини.
Заспиваме в своя си ъгъл,
а се будим в нечие минало.

С ръце сърцето си стиснали,
му гравираме прозаичен обков.
А в рудника на дълбокото лекомислие
дали ще намерим любов?



28 януари 2010

Лобни пространства

Автор на изображението: Ó. Ingólfsson


В пространствата, които ме владеят,
в пространствата, в които съм поробен,
аз тръгвам по следите на идея –
с лопата – сляп – гърнето да изровя.

Намирам бучиниш сред тъмна угар
над кости от Орфей и Евридика.
Намирам и усмивката ти смугла –
изгърбена, застинала, двулика.

А мътен дъжд през покрива прокапва.
През оня покрив, стигнал до небето.
Загубен вълк с протрити мокри лапки
след мене кротко и бездомно крета.

И с него търсим в лобните пространства
живот в гърне, от дядо ми заровен.
За да го скрием в слънчевите наноси
на други времена. За други хора.



23 януари 2010

Пясък в часовник

Изображение: gadcharny.info

По пясъчния бряг,
във времето отронен,
животите ми впрягаш,
да те гоня.

Дали съм оскотял
или съм те измислил?
Зад стъкленото тяло
си ми близка.

С божествена ръка,
когато ме обърнеш,
през спомени от камък,
ще се върна.

По пясъка – на дрейф –
от времето отронен,
животите си впрегнал,
ще те гоня.



08 януари 2010

Последно танго в Париж


Те, там са любовните драми,
колкото кръвта ни да разбере,
че е за малко открадната.
И какавидата е орел.

А изборът, (според Бертолучи),
в крепост, по-тъмна от Форт Боаяр,
е – дали да умреш като куче.
Или като помияр.



07 януари 2010

В онези светове


Ефирен брод между вселените
прозира плахо в синя утрин.
Събираш силите си тленните
сред сипкав студ.

Ще стъпиш на върха на глетчера.
Оттам – нагоре, по безкрая,
ще стигнеш топлите поречия
на нечий рай.

Но аз съм земното притегляне.
През клоните, в молитва схлупил,
в тревите, след порой полегнали,
ще паднеш тук.

И после плавно ще се случваме,
ръце и корени преплели.
В онези светове, отключени
от теб и мен.




04 януари 2010

Кръговрат


Вървях и не падах.
Самотник сред живи.
И в пролет прохладна.
И в лято ръждиво.

И пак съм облечен
с бездомната риза.
И пак неизречен
в небето си слизам.

А есен крилата
перата си реши.
Приижда с отплата
за слепи и грешни.

През зимата дълго
ще гледам отгоре.
Дали ще покълна
сред нечий жив спомен?