23 септември 2009

Приспивна есен


На шестото небе съм днес.
И само крачка не достига.
Красива лебедова песен.
Или акорд от жълто минало.

С очите си отвяваш плява.
И търсиш непосяти кълнове.
Това, което е останало,
се крие в нощите ни дългите.

До изгрева остава час.
До седмото небе – секунда.
Сълза, изплакана на глас,
те моли да останеш будна.

А ти си толкова сама
в прегръдката ни романтична,
че цялата след нас земя
в приспивна есен се облича.


22 септември 2009

100 грама драма


Преди подарявах по два килограма.
Не исках да режат от нея парчета.
Тогава не просехме милост пред храма.
Момичето беше ти, аз пък – момчето.

Сега я купувам, увита във вестник.
От мръсен пазар, от прогнил телевизор.
Така се продават душите по-лесно.
Така се купува за оня свят виза.

И тези сто грама ни стигат задълго.
Сега сме тих старец и тиха старица.
Преглъщаме залък след залъка мълком
от драмата суха – умник и умница.


18 септември 2009

От утре сме малки


Ти ме питаш, дете,
“беше казал –
последна квартира”…
И с очите си режеш
душата ми
като хляб.
Как да кажа
“на баща ти
не му се умира”?
Как да кажа
“ще има
и друго лято”?

Как да кажа
“не останаха кожи
за смъкване”?
Ти ме питаш, дете,
“откога
не си ми
баща?”
Няма кой
такива въпроси
да кърпи.
Няма кой
да отвръща на тях
с обещания.

Някой прави
от ръцете ми празните
чукове.
Друг увива
сърцето ми кърваво
с бомби.
Аз и ти, малка моя,
все още
сме тук.
И живеем живот,
спечелен
от томбола.

Ти не знаеш какво е
вековната злоба
на роба.
Ти не знаеш какво е
най-нежната
революция.
Ти не си се родила
от мъртва
утроба.
Знаеш само, че песни са
на птиците
звуците.

И когато ме гледаш
в стар клип
на площада,
не мрази тези, дето
пребиват ме
с палките.
На площадите,
мое дете,
безпощадно е.
Вярвай, малко остава
до утре.
От утре сме малки.


14 септември 2009

Седем секунди любов


Секундите тракат в перпетуум мобиле
и пълнят седемте чакри със слънчево вдъхновение.
Прескачат вкапанения трап, но се давят
в морето на доживотното си спасение.

На малките вечно ще пречат часове и епохи,
и всичко по-голямо от четвъртото измерение.
А човеците дали някога ще признаят,
че имат сърца, дробове и очи на погребани?

Какво да направя с моите седем секунди?
Бих ги подарил, но са употребени и празни.
Бих си ги спастрил за следващ живот –
но там клетките са кастрирани, няма и помен от памет.

Ако ги изгоря, дали няма да се почувстват прокудени?
Не мисля… Едва ли секундите имат чувства.
Да правиш от птиците пепел, никога не е било трудно.
Обратното… Обратното винаги е било изкуство.

Моите седем секунди отдавна задават въпроси.
От онези, които рядко са имали отговор.
“Защо никой кладенец не обича вода да му носят?”
“С какво да тровим кръвта си, (ако няма отрова)?”…

В шестата строфа, обикновено, се пее за любовта.
Освен, ако преди това не е имало троянски войни.
Мъртви поети са тръгвали и са се връщали там.
Тук останаха само секундите на преброените дни.

На седмата своя секунда дори и Творецът починал.
Нямало как да не свършат божествените му сили.
А моята седма секунда търси причините,
които ме карат и на осмата да повтарям твоето име.


11 септември 2009

Така


Както се стига до храм –
по път през сърцето топло,
както вълк ближе рани,
както казват “какво пък толкова?”,
както гроздето пуска сок,
в който нечия съвест се дави,
както хиена се готви за скок,
(преди да избяга или да нападне),


така винаги съм се питал,
след като този свят свършва с небе,
защо подковават копитата
на крилатите ни коне.


06 септември 2009

Великденски заек


Сред лисици, пред дупката клекнали,
покрай вълци, ловци и заици,
своя тежък живот раболепен
изтърпявал стар заек – патриций.

Сред плебеите-зайци бил първи.
И последен – в страха си от нищото.
Всяка втора империя кървава
бе душата му нежна разнищвала.

Тук е време да кажа, че заекът
бил безсмъртен лиричен поетец.
Можел жално и милно да лае –
както малко добри стихоплетци.

Можел даже до Бога да стигне –
да го моли за още отлагане.
Казвал – аз съм направен от глина,
имам прорез, монети ми трябват.

Бог му вярвал, дори го разбирал.
Бог му пращал монети и музи.
Но поетът с бездънната лира
на Великден получил контузия.

Едно малко безсрамно детенце
го разбило на празника светъл.
И от касичка с болни претенции
го превърнало в бял сладолед.

Тук не свършва ранимата притча.
Тя по-скоро започва оттука…
А по пръстите детски се стичат
и поетите,
и поуките.


05 септември 2009

Явор


Не искам в тревите да стъпвам.
Пътеки към тебе да правя.
Към себе си вече съм пътник,
за друг път отдавна забравил.

От своето тъмно подкорие
наднича душата смолиста.
Отдавна съм пуснал тук корен.
И търся в листата жълт смисъл.

Отдавна добри дървояди
дълбаят в мен светли тунели.
През тях все те виждах по-млада.
Но старец – отвъд се намерих.

Листата отнесе ги вятър.
И с клони остъргани махам.
Актьорът сред празен театър
на себе си кланя се плахо.

Отдавна си птица, забравила
едно от гнездата си късни.
Ти стигна навреме до края.
Аз нямам какво да откъсна.

А стройна калина се вие
край явор друг – пролетно-кичест.
Как искам да ревна “вземи я”!
Не птици – дървета обичай!