31 юли 2009

Чужденец


Той беше чел Камю и Кафка
и риба бе ловил в Онтарио.
Сега в една квартална лавка
продава ядки и цигари.

Усмивката му е беззъба
като душата на детенце.
В неделите събира гъби
и моли прошка от Агнеца.

Рисува свободата с въглен
по голите стени в дома си.
Очите му просветват в тъмното,
да му напомнят, че е късно.

И все си мисля, че бесилката,
когато стигне до гръкляна,
ще я превърне във хранилка
и с нея гълъби ще храни.

Ще си погледне към обувките,
и, ако има връзка скъсана,
ще я завърже на отплуване.
И никой няма да го търси.


Цветарка

Jemima and Dolly Brown, Ole Hagen, Alicia Paz and Plastique Fantastique (by David Burrows and Simon O’Sullivan)

От град на град.
От цвят на цвят.
От мъж на мъж.
Дъжд.

Вали вали.
Поспре поспре.
И пак и пак.
Мрак.

Сълзи в сълзи.
Небе в небе.
Душа в душа.
Глад.

Любов любов.
Вода вода.
Тече тече.
Спре.

Здравей, море.
Здравей, земя.
Здравей и ти.
Спри.

Купи ме днес.
Промоция.
Емоция.
Бах.

Сърце в сърце.
Ръка в ръка.
Очи в очи.
Страх.

Обичай ме.
Обичам те.
Обичам ви.
Прах.


30 юли 2009

Синьо сирене с пъпеш


Жена ме научи да ям синьо сирене с пъпеш.
Жената си тръгна, вкусът ѝ завира в небцето.
Когато прескачаш морета, дали ще настъпиш
акулата бяла, въпрос е на смешни проценти.

Така че, приятелю, гълтай си сухия хлебец.
Бог дал и ще вземе, и няма какво да му мислиш.
Умирай в проклетото свое високо съмнение.
И раждай се в същото в страх от небето летище.

Недей да си мислиш, че с глупави приказки храня.
Децата отдавна не вярват, а ти си на свършване.
Попитай сърцето си, няма какво да откраднеш,
когато си жаба, затънала в блато от мърша.

Жената просветва над нас през мъгли и вселени,
захапала пъпеш със сирене, търси си принца.
Целува теб, после дълбоко целува и мене.
И в миг се превръщаме в светло съзвездие тримцата.


Изгрев



Воден прах от вълните пенливи
в капки мокри слънца ни оплита.
И обратният път си отива
като бял от очакване скитник.

Премълчаната болка оттича
и потъва в прохладния пясък.
Както падат на къдрави кичури
на сърцето безумните тласъци.

Воден прах на брега ни прегръща.
Капки нежни планети прелитат.
И усещаме как няма връщане
в уморените нощи на дните ни.

Ще останем, а после ще тръгнем,
но навътре в морето, тъй бавно,
че да стигнем навреме, по тъмно,
там, където били сме отдавна


.

29 юли 2009

Евридика


Отпивай ме на бавни глътки.
И после си прави гаргара.
Какво остана? Само плът ли?
Душата ми е зад ограда.

През времето хилядолетно
и през пространството стокрако,
сама от себе си проклета,
през зъби в ада ще те чакам.

И ще изплувам от танина,
когато гърлото ти сухо
поиска кръв от младо вино,
обезмълвено и безухо.

С очите черни и дълбоки,
дорасли остър ръб на чаша,
ще срежа болката до кокал
и с нова смърт ще я уплаша.

Вината ми недей прецежда
през цедката на мътен разум.
Увивам с кукувича прежда
ненакърнената омраза.

Плета венци от люти билки
и в сладък корен те събирам.
На гарваните съм хранилка.
И на орфеите съм лира.

А ти какво си, сладкодумни?
Спасител мой? Или пазител?
Да ме оставиш ли, ти хрумна,
в разпоредената обител?

Не само ти си бог измислен.
Днес нямам нужда от морфеми.
Опитай от съня ми кисел.
И тихо си легни до мене.


27 юли 2009

Есен

“Спъват ме листата”…
Мишо Белчев

Бавно слиза сърцето, уморено зад хълма.
И кого ще прегърне с любовта си безмълвна?

Пада пясъчно лято като в стъклен часовник.
И кого ще събуди с този вик на бездомник?

Мое пясъчно лято, твойта песен е жива.
Пак се връщам при тебе, с топъл вятър завий ме.

Пак ме спъват листата, разпилени от болка.
Жадно пия сълзите на горчивия облак.

В тъжни клони се впиват, онемели гнездата.
Иде есен, къде си, мое тъй кратко лято?

Мое пясъчно лято, твойта песен е жива.
Пак се връщам при тебе, с топъл вятър завий ме.


25 юли 2009

Птичка


В нощите прохладните
и сред дните бедни,
кацнала на рамото,
тихичко ме дебне.

Знам, че си е моя тя,
няма да си тръгне.
Ходела по хората
да ги прави въглен.

Давала понякога
цял живот отсрочка.
Сипвала им в млякото
малки черни точки.

Друг път ги въздигала
до звезди и устни.
Там, когато стигна, сам
няма да я пусна.

Ще ѝ кацна тихичко
на горкото рамо.
И, шептящ “обичам те”,
с болка ще я храня.


На един пясъчен рицар

John Everett Millais

Рицар, дръж се до края! Край има ли? Никога няма!
Ти порасна голямо момче и сълзите си гълташ.
Малък принц си сега, но как тя ще е вечно голямата?
Със скали я замеряй - през кръв и през страсти откъртени.

И ще падне проклетата крепост, от спомени спукана.
Ще си вътре, но там ще намериш ли сляпо спасение?
Или тя ще изникне на друг хълм, тъй нисък и глупав,
че ще искаш да нямаш и в сън междупясъчно зрение…


Космически лудисеи


Господ, както си щракал програмите
на новата плазма, подарък от Дявола,
включил “Канал Земя” (документален)
и косата му побеляла.

Толкова луди не бил виждал събрани
даже в най-дълбокия адски казан.
Запокитил бутилката “Спейс скоч” към екрана
и засъставял

ОБЕЗЛУДИТЕЛЕН ПЛАН:

В близките няколко хилядолетия
психично болните до далечни метеорити
да бъдат извозени с лудолети.
(Ако няма такива – да бъдат открити).

Да се почне с поетите и някои поетеси.
Не че прочистването от тях е най-наложително,
но на първо време ще бъде най-лесно –
те и сега с извънземни съжителстват.

За търговците да се вдигнат космически храмове
със сергии и щандове. (На заем взети).
При политиците проблемът ще е изхранването
и тоалетните. (Искал да каже – клозетите).

Генералите, (тук изпсувал несдържано),
да бъдат отнесени с бомбите и ракетите.
Ако не остане место вътре, отвън да се вържат
конструкторите и архитектите им.

Бизнесмените и банкерите
да се заселят на метеорит “бизнес-класа”.
Ако някой луд работник намерите,
пратете им го – да събира трохите от масите.

------------------------

И така, както Господ си пишел премъдрия план
и се усмихвал, понеже му станало весело,
влезнал Дяволът, старият Дявол, нарамил Го
и на най-далечния метеорит Го отнесъл…



23 юли 2009

Цербер


В кратките пристъпи на епилепсия
пазя изхода на подземната си любов.
Ядно триглаво куче за теб съм –
сама китка пониква на прага отровна.

И не знаеш кога ще се върна в кръвта ти –
както се връща годежен пръстен.
Сам на себе си бях предател.
И сам от праха си възкръснах.

Не се правя на Феникс, змии кръстосват главата ми.
Но съм жив – в плитка жива вода се удавих.
Твоят Херкулес не ме плаши през лятото
на недоволството ми дебелоглаво.

Моят Стайнбек пак пише рапсодии
за мишките в мен и за хората в теб.
Ако кажеш “иди си”, няма къде да ходя.
Сам съм сцената, върху която танцуваш балет.

И е празнично днес безуморното ми пазителство
на епилептичните междуметия и междуживотия.
Междулюбовно е някак съжителството
между Бог и създадените от Него животни.

Та, за любовта бяха думите ми изчерпани
с черпака на предпоследното изповядване.
Последно няма да има, ще има рутинна почерпка,
на която сам ще надпия и дявола.


22 юли 2009

Акростихнало


И ако някой попречи
Да открадне и тази нощ с теб
Или слънцето ще наметне
С черен креп
Или въртенето на земята ще спре
С мокри скули
Един луд те обича
Гледа сляп и не чува
А е шумен и светъл светът му
И стиснато гърлото
Върху кръглата плоскост опипва
Ъгъл след ъгъл
Реве и затръшва врати сред полетата
Не е луд, не нали?
Иска малка отсрочка, проклетата
Само нощ – като празен живот за разказване
Е, нали е любов, непритихнала, непоказвана



.

Подножийно обяснение


Тук, в подножието, е интересно.
Като в древен гръцки амфитеатър.
Смях и сълзи. Хор от песни.
И – от време на време – гарга граква.

Драмата не може да се вреди
между комедии и трагедии.
Така май е било преди
Шекспир да я намери.

А вратовете ни (за чужда сметка)
имат нужда от асансьор.
Докато други играят руска рулетка,
нашата муза е в ла-минор.

Така е в подножието на Господ,
който, разкрачен, гледа от ложата.
Нам ни стига на нашата плоскост
да има бял хляб, ако може – и нож.

А ако има и зрелище, сити сме –
колкото бедно прасе преди Коледа.
На сцената нека си скубят косите.
Любима, остани при мен, моля те!


19 юли 2009

Мъжко нескопосно


Докато наслука избирах с протягане
номера стар на китайката млада,
негърка на вратата почука, падна и…
(Всеки луд с корена си по пладне)…

Една такава – отвътрешна рима –
с ритник и синкоп ме гътна под масата.
“Вземи ме, бе!”, вика, а аз съм неуязвим –
като капка масло над водата на страстите.

Вътре съм вече, но навън ми е тялото.
Такова – обречено. И недовършено.
Свършиха слънчевите батерии. Вяло е.
Но се мъчи през облак да свети и кърши се.

И грейват фантазии, илюминации.
Протяжно реве някой с моя релеф.
Моята крепост е моята нация!
А негърката умира от кеф.

“Луд си за връзване!” – звънва китайката,
избрала наслука връзката с мен.
Глобално е затоплянето ми, майко,
в този (заради римата) ден.

И пиша нескопосно стихотворение
за жената на моя заминал живот.
Не че я има, но може и тук да е –
в гардероба. Или под леглото.


18 юли 2009

Кло(у)н


Тогава се сливахме, кацнали
на тънък и снежен клон.
Не мислехме светотатствено.
И не ние, а клонът бил болен.

Жив полет нагоре си беше
предизвестеното прекатурване.
И смях, а не страх ни душеше,
докато пропадахме в урвата.

Мълчим днес, когато се пукат –
и пролет, и празни признания.
Любовта, казват, била наука
за химическо опознаване.

Пък аз все си мисля за оня клон,
който, ако беше по-читав,
нямаше да продавам балони.
И да купувам очите ти.


17 юли 2009

Интервю с вампир


Колко кръв сам си изпил досега, без да смяташ невинно пролятата?
Аз съм подготвен за този въпрос, “много!” – виквам през зъбите блеснали.
Как ще накараш и в гроб да те люби жената на твоя приятел?
Тук се замислям за миг, но уверено реввам – “пословично лесно е!”

Колко вдовици остави сами да закърмват немили вампирчета?
“Много!” – подскачам в екстаз и съм сигурен, днес ще спечеля наградата.
С моя ум, с моята съвест и Бог на шега в моя свят ги запримчих.
С моя скок, този път дълго трениран, успях да прескоча оградата.

“Ставаш”, ми казват, “От днес си един от достойните наши пазители!”
“Ето ти нож и метла, пистолет, униформа и малко позлата”.
Храмът на чистите помисли вече е моя работна обител.
Вече без кръв ще се храня и имам редовна законна заплата.


16 юли 2009

Лисугер


С един шамар го свлякох на земята.
Подскочих, де, че беше нависоко.
Сега кърви. В краката ми се мята.
И вече няма спомен за посоките.

Урок му дадох. Не че беше кисело.
Ами разправяше неверни приказки.
Ще има време дълго да си мисли.
За мен и арогантния си изказ.

Лисица грозде не яде – му рекох.
А то се хили със зърна напукани.
Търкаля се по слънчеви пътеки.
И пее през смеха си – да го духам…


15 юли 2009

Има любов


Има такава любов – голобоса.
Тихо умира от глад, но не проси.
Не че е горда и мъдра. Сама е.
Няма кого и на сън да омае.

Има и друга – в разкошни одежди.
Гръмко раздава звезди и надежди.
Храни се с лихви и ражда “спасени”.
(Стадото кротко пасе ли, пасе ли).

Най ми е мила онази, народната.
Дето не вярва в животи задгробни.
Танкове пазят от нея площадите.
С тежки вериги. С дула-обещания.

Бог ще прости Добри Чинтулов горе.
Някога. С буря, изтръгнала корени.
Но ще ми каже ли де е тъй вярната?
Моя любов, неродена от дявола…


13 юли 2009

Гайдар

Sabir & Svetlana

Стените на сгърчена стая отвори,
а покривът литна високо, нагоре.
И в тежко хоро се преплетоха клони
на явор и шипка, на вишна и орех.

И в песен се скриха родопските чанове,
преди да им срежат езика езичници.
Водата се втече в кръвта му мълчана –
да мие сълзи от горчиво момиче.

Но гайдата – тъжен търбух и ручило –
душата му гълташе – на пресекулки.
И Господ, унесен, лениво мълчи тук –
и слуша ранимия свят на светулките.


11 юли 2009

Когато се събудим


Когато се събудя, ще си тук,
наивно омагьосана от дявола.
А дяволът съм аз и днес, напук
на всички сини сънища продадени.

Когато се събудиш, ще си там –
при своя малък принц и при лисиците.
Те нямат непрерязани рога,
но имат гърло, рязано с измислици.

Когато се събудим, ще сме прах,
по който светлината ще прохожда.
Ще знаем от какво се прави грях
и как да си го купим е възможно.


08 юли 2009

Бяла врана

This picture was published here with the kind permission of the author - artist Nils Brazzola http://nbrazzola.com/

Моя бяла и неоплакана,
моя рошава незабравка.

Късат възлите (в хор от грак)
на черните си забрадки
гарги в празнично сборище.
От авгиевите обори – смрад –
тежка смрад ги души.
Помниш ли
пеперуденото си детство?
Рано художникът луд
те нарисува различна.
Късно е да се лети
над портите на безличното.

Не умирай днес, бяла рано.
Рано е…

А как ли се плува в Алфей и Пеней
с криле?
И как Херкулес не е твоят Спасител?

Посрещаше слънцето (утре пак ще изгрее).
Дай му бялата си душа.
То – няма да иска откуп.
То ще направи облаци
от застоялото блато в окопите.
То ще превърне в гробница
всяка крепост.

Не е утопия,
моя бяла незабравима.
Искам да те открадна.
Не умирай днес.
Рано е.


07 юли 2009

Пътник


Отъпквал пътеки, пространства и време,
преборвал се с огън, мечти и обиди,
написвал те с въглен, рисувал те с креда,
през себе си пътник – къде да отиде?

Седи и те чака, не знаеш за него.
Отъпкваш пътеки, пространства и време.
Написваш друг с въглен, рисуваш го с креда.
И вярваш, че себе си днес ще намериш.

Той, пътникът, знае, че няма напускане
през тънките граници на вселените.
И вярва в отвъдното – там ще се спускат
завесите дрипави в сляпо прозрение.

Седи и те чака, а знаеш за него.
Преборваш се с огън, мечти и обиди.
За себе си плачеш, през себе си гледаш.
През себе си пътник – къде ще отидеш?


06 юли 2009

БЛАГОДАРЯ на всички гласували!


Искам само да кажа едно простичко "благодаря" на всички гласували.
В последните 20 години, след наивната ми еуфория през 89-та, надеждата ми, че България ще заприлича на нормална държава, прогресивно боледуваше, докато умря, подобно на надеждата на мнозина (ако изобщо са имали подобна надежда).
Години наред не гласувах, отвратен от политиците и политиката. Докато осъзнах, че това не само не е начин за противопоставяне на престъпността, но и "скрит вот" в нейна подкрепа. Преди вчерашните избори се опитвах, доколкото мога, да "агитирам" за гласуване. Не за определена политическа формация. За гласуване, което ще намали представителството на партиите с твърд или корпоративен електорат и с мръсни интереси.
Сега еуфоричността ми не е породена от "победата" на партия, на която тепърва предстои да се доказва с действията си. (Дано Бойко не се окаже поредният "лъжлив цар"). Радва ме събуждането на онова нещо, без което никоя нация не може да се надява на просперитет. Някои го наричат гражданско общество. Ако все още е рано да се говори в България за такова, бих нарекал "нещото" гражданска съвест. Радва ме осъзнатият вот на младите български граждани, без чието участие имаше вероятност престъпните групировки БСП и ДПС да останат в официалната власт. Сега поне, при добра воля на новото правителство, има вероятност икономическата им власт, довела до мизерия и корупция на всички нива, да бъде ограничена. Не си правя кой знае какви илюзии в тази посока. Само се надявам. Което означава, че и умрялата ми надежда възкръсва. Това, в личен план, не е малко.
Друго е по-важно. Престъпниците-олигарси, които досега разчитаха на породения от тях нихилизъм и практическа незаинтересованост на обществото, принизена до отчаяние, на първо време ще си имат едно на ум. При запазване на безскрупулното им икономическо влияние, подкрепено от безхаберна в обществено отношение политика, евентуален следващ граждански вот би бил доста по-масов и по-категоричен. Лека-полека обществото ще осъзнае силата си.
И ще излезне от миманса, в който е натикано или се е самонатикало.
И този,който вчера не гласува, може би след време в подобни моменти, когато хората, не политиците, имат нужда от неговия глас, няма да отиде за риба или да си говори с рибите.

04 юли 2009

Писмо до поискване


Земята, в която ще легнем,
чака ни мъдра и млада.
Погледът, с който те гледах,
от звездите откраднах.

Малко ми трябваше аз да съм –
там не посмях да се връщам.
А от удобното лазене
крилете ми се прекършиха.

Днес съм такъв – истеричен,
празен и смешно измислен.
И вместо сбогом, обичам те,
пиша в писма до поискване.


НЕ на агресивните гей-лобита!


Гейовете, не само че започват да "пречат" на всякакви нива. В "ненормалността" си те намериха начин за обединение и за влияние над обществото на "неформален" принцип. И на мен никога не са ми пречели, преди да осъзная "войнствеността" им и неудържимото им желание да доминират чрез извратеността си. Нистина на всички нива - политика, изкуство - кой където може и както може. Станаха агресивни и с агресивността си могат да провокират създаване на влиятелни антигейски организации в България, разбира се, ако се събуди тук гражданското общество. Ако я нямаше агресивната им показност и агресивните им опити (успешни) за влияние в различни обществено-политически сфери, нямаше да имам нищо против сексуалната им ориентация. Но те превърнаха тази си ориентация в средство за извличане на дивиденти, с което никога няма да се примиря.
Ще си позволя да цитирам мой отговор на нападка на гей в един от литературните сайтове, в които (освен в личния си блог) публикувам стиховете си:

”Изключително толерантен съм към всякакви видове сексуалности, раси, религии, етнически и социални принадлежности. Ти няма как да го разбереш, не се познаваме. Хората, които ме познават, го знаят.
Две неща ще ти кажа.
"Хомозабележките" ми са били метафорични. От рода на просташките запалянковски подвиквания по стадионите "Съдията, съдията...". Сещаш се. И винаги, подчертавам, винаги са били реакция на неадекватности и откровени простащини. Това е моето мнение и моето право на отговор. На простащини ще отговарям с простащини. Когато не ми се мълчи, няма да мълча, колкото и да ти се иска.
Второто - важно е. Когато циганин спори с българин, да речем, останалите цигани се нахвърлят върху българина без изобщо да ги интересува кой е крив и кой прав. Не ги интересува даже същността на спора. Има тенденция, опасна обществена тенденция, гейовете да копират този социално-поведенчески модел. По подобен начин се създават неформални гей-лобита дори и в парламента. Не съм депутат, за да се изказвам от парламентарна трибуна, но съм регистриран потребител на този литературен сайт. И забелязвам в твое лице подобна лобистка тенденция тук в сайта.
Ценя свободата на словото и я имам точно толкова, колкото и ти.
Сега свободно заявявам позицията си, че когато става дума за литературни спорове в литературен сайт, място за гей-лобита няма. Не за друго, а защото се измества същността, както в примера с циганите, който ти посочих.
Бих завършил с "нищо лично", но няма да го направя. Напротив, лично е. И мнението ми, и съжалението ми, че литературни проблеми се създават на личностна основа. Оплюването също е с личностни мотиви.
За Бога, говорете за литературата като за такава. А най-добре я създавайте, ако можете. Това, че предпочитате да оплювате, няма да ви направи по-значими. По-скоро - печално известни”.
------------
Да... литературата е само една от териториите, където се създават гей-лобита, които се опитват с агресията си да мачкат различните от тях. По-страшни са подобни лобита в политиката, в икономиката.
Обединението на основа - сексуална ориентация може да доведе единствено до вреди за обществото. Все едно нямаме проблеми с олигарси, купени политици и мафия, ами и гейовете ни се натрапват.


И, накрая, нито съм расист, нито кон с капаци. Прекланям се пред истинското изкуство, създадено от гейове. Протестът ми е свързан с агресивните им гейски обединения.
Няма нужда да споменавам имена като Фреди Меркюри, Елтън Джон и ред други личности зад граница и в България, които са допринесли и допринасят за "постигането на духовност". Пред такива личности само мога да се поклоня.

Против съм и това, свободата да се ограничава под каквато и да е форма. Нека си има хомосексуални бракове. (Това е проблем на една друга институция – Църквата).
Макар, че “бракът” в съвременната практика не означава нищо друго, освен обществено признат договор с предвидените имуществени последици от разтрогването му..
Но, желаещите да се преборят за правото си на хомосексуален брак, не спират дотук.
Следващата им “борба за свобода” е да получат правото на осиновяване на дете.
Това е античовешко извращение.