30 април 2009

КОМУНИСТИ



Днес светът ми до шия е пълен с разгонени кучета.
Не ги дави изпратен от никой създател порой.
И целуват готвача, нарязал мечтите на кубчета.
И измислят поредния приказен бляскав герой.

Наживели се, близали в страх от високото задници,
стискат в кърпа сополи, преборили ланския грип.
Недовиждат с носа си червен, но ме водят на кланица.
И пикаят над мен, без да дръпнат проклетия цип.

Не са наши бащи, но отровното семе са хвърлили,
както техният дядо е хвърлял лъжи за разплод.
И коя ли е кучката луда, безпаметно кърмила
тези тежки момчета, охранени с моя живот?

Оцелявах сред тях и се учех свенливо на низости.
Свободата заспа под лъжичката с празна уста.
Поробители мои усмихнати, толкова близо сте,
че ножовете лъснали вече опряха в костта.

А децата ми бягат от вас през земи и галактики –
там, където звезди са звездите и хлябът е хляб.
И навлекли душите си в дрехи, с кръвта ми оплакнати,
пишат дълги писма за живота – от другия свят…



28 април 2009

КРАДЕЦЪТ НА СВЕЩИ



Крадецът на свещи от църквата
не се е прекръстил на влизане.
Душата си зла и протъркана
наметнал е с кърпена риза.

Сърцето му тъмно и кърваво
прозира на път към безкрайното.
Аз мисля, оттам се е върнало –
не му е харесало в рая.

Защо ли с очите си мътните
пронизва смирените грешници?
И с гърло, отровата глътнало,
мълчи и пристъпва предрешен.

Реших да го следвам до съмване,
загърнал светулки по дланите.
Кои ли петли са ме клъвнали,
че влизам в дома му неканен?

Да видя как в огъня мускулест
топи греховете ни восъчни.
Как вае криле за напускане
и плаче, прегърбен от обич.

Едно от перата на тръгване
ми дава и гледа към изгрева.
Презряната болка остъргал е
и прави ме с нея по-близък.

Провлачвам краката си каменни
обратно – в света на гъмжилото.
Но още – покълнало в рамото –
крило от крадеца ме жили…



26 април 2009

ОСТРОВЪТ НА БЛАЖЕНИТЕ



Тук няма зима и изстинали сълзи не капят.
Славейковото лято настървено не ни пуска.
Отровните влечуги галим с омъдрели лапи.
Научихме, че оцеляването е изкуство.

Една любов остана ни околовръст проклета.
От нея бягаме, а тя се плези из трънаците.
И връща ни към миналото, дето ни е взето.
И прави ни помилвалите себе си глупаци.

Блажени сме, че сме били на този остров стръмен.
Сега, ако ни питат, се оглеждаме къде сме.
Нарамваме изтърканите раници по тъмно.
А в тях въжето свили сме, с което ни обесиха.



24 април 2009

НЕЧОВЕК



(моноспектакъл)


Тези ръце не са моите.
Не моят глас те ранява.
Не сам добрах се до ролята,
но я постигам, надявам се.

С криви усмивки галактики
правят прогнозите трайни.
Смешно, със зъби и лакти,
сам на живот си играя…

Сам любовта си намирам.
Сам я убивам за грошчета.
Сам се затичвам подире си,
седнал на дървено мостче.

После сам слагам присъдата.
Зная, все още ми вярваш.
Сам заигравам на лъгане.
(Тук не издържаш и бягаш)…

Още съм тук – след завесата –
в тежкия грим на злосторник.
Дишам с дъха на обесен,
който и Tам ще те помни…



23 април 2009

НЕ ВЯРВАМ В АНГЕЛИ



Не вярвам в ангели, а тях ги има.
Когато съм ги срещал, ме е нямало.
Но не веднъж възбог са ме въздигали.
И не веднъж в съня ми са припявали.

Не вярвам в ангели, но ти бъди ми
такъв един, измислен и последен.
Събирам разкроеното си минало
и с бял конец крилата ти преследвам.

Ще те завържа в моя смешен спомен.
Ще ти закърпя раните по тъмно.
Ще наредя зъбатите отломки
от моя свят и твоето разсъмване.

И ми повярвай, както аз не вярвах,
че утре ще е миналото вчера.
Но не така и толкова полярно,
когато след студа сме се намерили.


22 април 2009

ДЕН ОСМИ



Изстъргвам калта
и мачкам смрадливата каша
от Шестия ден.
И вия и пея, и вая и пия,
и правя Човек
от мен.

Едно ново тяло,
и чисто, и праведно,
под библейското слънце съхне.
И се моля на Господ
преди Страшния съд

греховна душа

да му вдъхне.


21 април 2009

ИЗМИСЛИЦИ



Крилатите малки зелени измислици
в прегърбена рамка се пазят затворени.
И нощем им пеят омайни орисници,
а денем ги хранят с отвара от корени.

Крилатите малки зелени човечета
понякога тайно и тихо напускат ни.
А ние, до девет живота обречени,
след тях с уморени копита препускаме.

Крилатите малки зелени желания
се връщат, все пак, и ни тупат по рамото.
Разказват ни стари и врели предания
за силна любов, накипяла останала.

И ние, безкрилите малки глупачета,
им вярваме с топлата лудост на просяка.
И тъжно се смеем, и смешно подскачаме,
но в рамки на гръб до смъртта си ги носим...



20 април 2009

ТРЕТИ ПЕТЛИ



По земята на черния свят
няма черни цветя.
По земята на черния свят
любовта ни
е истерична.
В черни нощи
черни петли
кукуригат
на отричане.

Черен Петър
и черен аз
ще се чукнем
за оздравяване.
И ще пийнем –
за всички вас.
И ще забравим.

Знаеш, Господи,
който си бял,
колко трудно е
да предричаш.
На приятеля –
оцеляване.
На предателя –
да обича.

И да търсиш по белия свят
най-вярното
черно цвете.

Кукуригат
продажни петли.
А аз
си измих ръцете.


17 април 2009

Млад юнак плачи за виртуалнъ любима



Де съ губиш, милной либе нощем?
Гълъб ли при теб не съ изръси?
Или пустай йелектонна поща
с рос дъждец коси ти не поръси?

Чи русалки, дет съм тъй урисън,
жално мъ уплаквът на умрялу…
Обади съ, либе, обади съ!
Дан тъй другу слънчици угрялу?


16 април 2009

НЕ ВИНАГИ



Не винаги умирал съм в ръцете ти.
Не винаги смехът ти ме е топлил.
И никога не ти откъснах цвете.
И никога не ти купувах рокли.

Понякога съм бил така далече…
Понякога дори съм се изгубвал.
Животът между пръстите изтече,
докато търсех смислените думи.

Докато търсех оня път, по който
да мога опростен да се завръщам,
изгубих твоята душа и моята.
И нито ти, и нито аз сме същите.

Останаха ни празничните битки.
И делничните ни – след тях – победи.
И как си днес – не смея да попитам.
И ти не питай колко по съм беден…

Не винаги умирал съм в ръцете ти.
Но нека този път да е последен.
Ще сложа грим, усмивка на лицето,
за да повярваш, че съм влюбен в тебе.

И може би така ще ме запомниш –
не винаги нозете ти прегърнал -
върху хартиен сал войник оловен,
избягал, за да може да се върне.



Благодаря на Цветанка Арабаджиева за клипчето!

15 април 2009

На среща с душата ми



Дърти мъди уедър.
Дърти мъди соул.
Тя ме гледа бледа.
Аз я гледам гол.

Нещо на английски
мъчи да нарежда.
Аз и викам плийз, бе!
Сопри се, превеждай!

Друг език там в рая –
вика ми – говорим.
Сори, извинявай!
Айде да не спорим.

- Тъй и тъй си тръгва…
(Туй пък кой го рече?)
Нема те залъгвам.
Времето изтече.

Чакай малко, дарлинг!
Стей бай ми, форгив ми!
- Сестро, още марли!
Няма пулс… Клампирам…

Дърти мъди уедър.
Дърти мъди соул.
Тя си тръгна бледа.
Аз останах гол…


03 април 2009

ИЗГРЯВА ЗАЛЕЗЪТ




НАД РЕКИТЕ ЛЕТНИ

Когато ехото от твоя смях прелита
и хвърля сянката си над реките летни,
побързай, славей – вечността е скрита
оттатък залеза в луксозна клетка.

По мостове от щедри сенки ще се мъчи
душата ми приживе да страни от рая.
Не бързай, залез, пестеливо слънчев –
душата ми със славея играе.




СЕНКИ

Изгрява залезът.

Лъчите му лакират
изстиналата плът на всичко живо.
Животът ни е седнал да убива
животите на мъртвите ни близки.

Далечното е близо.
Бяло – черното.
И пак сме в нечий
слънчев списък.

Не сме за тук,
но вероятно е
и там
да не ни искат.



КОННИК

С вечерния тоалет
и черните си коси,
вземи ме със самолет
в небето, където си.

В гнездото на залеза
от шарени облаци.
Не питай сама ли си
сред толкова конници.



НЕСВЪРШЕНО МИНАЛО

Отложиха ни.
Отложиха ни, глупако.
Да вкиснем. Да прекипим.
Като капак на ковчег хлопна капакът
на ковчега.
Спи, слънце, спим…

Тук денят нощем е толкова светъл,
че от очите ни
водни охлюви
литват да правят небесни пътеки,
по които към рая ще слизаме мокри.

А кръвта ни, глупако, ще стане на вино,
от което и ние
ще пием прави
в онова лятно време, което е минало,
но не свършва, приятелю, днес.
Наздраве!



ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ

Дъждът по някое време
ще ни направи примки.
Небето по някое време
ще ни отвлече
за откуп. По някое време
ми дай старите снимки,
в които по никое време
златно време тече.

Земята с просешко лято
няма да ни откупи.
Ще се сгърби по-кръгла отвсякога
в небесната си хралупа.
Но и ние няма да бързаме
да се върнем по никое време.
Облаците отвързваме
и от примките правим стреме.



ЖАЛЕНИЕ

Ще ти покажа църквата,
в която да се молиш за душата ми,
когато топлият инстинкт за себесвършване
смени кръвта.

Ти ще се молиш силно за душата ми,
а аз ще Го попитам
дали е грях убийството на утре.

Дали съм се изкупил,
ще разбереш по похотливото намигане
на свещите.



ГЛАД




ЯБЪЛКА

Момичето отваря шоколад.
И станиоловото слънце
в очите му
достига до луната
и тя
свещенодействено изгрява.

Една свиня налапва я.

И пак е ден.



ПОДИР СЛЪНЦЕ

И най-чистите охлюви
проядоха мърша. Цената им
пада на запад.

От изток изгрява
кървав глад. Затова ли
прояждам охлюви?



КАПРИЗ

Една звезда днес си изтри червилото.

И няма да се състои
довечера
поредното проливане на кръв.

Пазете лигавниците за утре!



ГЕРГЬОВДЕН

Някой е продавал преди нас от нас.

А купувачите не са били от вчера
и плащали са само за доброто.

Останали сме много

и помежду си се боричкаме
с ламята.



ГЛАД

Глухарчето ще чуе шепот:

молците в дрешника се молят –

и ризата ще си разкъса

и вятърът ще го намери

и с гладни устни ще го вземе

от грешната земя, където

молците в дрешника се молят.




БЕЗДОМНИТЕ КУЧЕТА

Те няма на кого
да бъдат верни
и, въпреки това,
очите им са все по-тъжни.

В небесния си дом те чуват –
по тихата небесна стълба
светците слизат да ядат
човеци.

И, въпреки че няма на кого
да бъдат верни,
очите им са все по-тъжни.



02 април 2009

МУЗИКА ОТ НЕБИТИЕТО



ПРЕРАЖДАНЕ


Оттам се връщам.

Голата земя
се скри в черупката на охлюв.
Духът, освободен от тялото,
извика.
А тялото наподоби човек -
човек от прах -
с монета под езика.

(Доколкото
прахът от паднала звезда
е образ
или доколкото
подобието - битие)

В началото бе словото
надгробно.
И рече някой: "Съберете костите
и с мускули скрепете ги в утробата.
Да бъде прероден!" - и плю на Господа.

И с кожата на земно изкопаемо
наметнаха отрочето отвъдно,
и сипаха в ухото му (по "Хамлет")
принадената стойност на духа ми.

(Доколкото самото
слово
е прераждане
или доколкото прераждането -
смърт)

С отровата на земното привличане,
в любовен период полуразпадане,
космически невинен - от обичане -
отвъд света свободно падах...

И гръмнаха: "Животът тежък, скучен..." -
интелигентни - над завода - облаци.
И заваляха - с грим - на входа кучета -
озъбени, маскирани, потомствени...

(Доколкото е изход
всеки вход
или доколкото
друг изход
няма)

И екскаватори покриха космоса
с праха от звездната ми ексхумация.
И сепаратори следяха костната
и мускулната ми ориентация.

Отпадъчния полудух подслушваха
светлоречиви лунатични касти.
И нощем Маргаритите послушно
се разсъбличаха в мига на Фауст.

(Доколкото
пръстта е космос
или доколкото
зачатието - слово)

И любовта ни този път е бягане
на средно измерими разстояния.
И свободата ни е оцеляване
до следващ период полуразпадане.

И чакаме космически маймуни
да потвърдят невинните теории.
И временно в отвъдното се губим,
доколкото ни позволяват ролите.

Оттам се връщам.

Лягам под звездата,
побита вместо кръст
и слушам.
Щурците свирят празничен
рагтайм за мравки.
Тревите се преплитат в слънчев рок.
И хорът е от автентични
ангели.
Само камбаните
напомнят,
че съм в гроб.



ГРЕШНИЦИ

Като локви след дъжд умираме,
без да знаем, че сме безсмъртни.
(На небето никой не спира -
да пече сърдито до мръкване...)

Пътьом тихо в небесното царство
през прозореца син надникваме.
Райски жертви и райски гангстери
пеят в ангелски видеоклипове.

Райски птици и райски книжници
със звезди-фарисеи спорят...
Тук олекваме и се нижем
на опашка за по-нагоре.

По-нагоре сме жива пара,
смешни облаци земна мъка.
И с децата се надпреварваме
да се върнем в добрия пъкъл...

После жадна земя ще търсим,
от деветия кръг отлъчени -
като птици - летящи кръстове
над побити звезди и кръчми.



РАК-ТАЙМ

И да изстърже душата ми
тая музика,
вътреутробното
раково време.
Не от вяра и лек -
имам нужда
от вероятност
за изцеление.
Като скалпел проскърцват
звуците
по фибрите ми изкуствени...
Свободата е кървава,
еволюцийо,
музиката повече от
изкуство.
Позволен и отровен
опиум, философски
уратен камък,
четвъртинки, осминки и
цели -
по-високо
от стълбата
нотна.

По-високо, момчета,
по-високо, момичета:
концертът е импресиран
от охлюви.



ОСЪДИЦА

Това е наваляло слънце,
на преспи, заледени преспи,
непресни преспи мъртво слънце.

Това са смръзнали присъди
над слепооките треви.

Това сме
аз
и ти.

О, свете, дълбининен умрак -
попита на езика си нечуван -
къде е слънчевият стрък,
по който пъпли мравката към снежен облак?
Мравунякът,
мравунякът чадър
със зарешетени, да не вали, прозорци,
водовъртежът в пандизчийски рок
и празничният кадилак подарък.

Мравунякът - нечуто отговорих
с трудолюбивия език на мравката -
е снежно-слънчевото опитно поле за смъртни.
При опита за бягство, през чадъра
със зарешетени, да не вали, прозорци,
със зарешетени, да не вали осъдица,
дочувам гракналия глас на Елвис,
въртя се в пандизчийския му рок
и пъпля с кадилака катафалка
по смръзналия стрък към слънчев облак.



АНТИГЕРОЙ

Не е прието
на обесения
да се говори за въже.
Той
жив е там,
но днес е
някак... неглиже.

Не е облечен в бяло.
Родината не плаче.
И няма даже гарван
на гроба му да грачи.

И зимата не пее
злокобната си песен...
Приятелят се смее.

Дори не е обесен.



КАМБАНИ

Когато прережеш въжето им, млъкват.
Гледаш, олекнали, литват към рая.
Камбани - доскоро от кръв и плът...
Останалите - оставаме.

Грешни и праведни, гладни и сити,
свидетели и палачи.
Плешивите си подстригват косите.
Крокодилите плачат.

Балканът, премръзнал, от себе си слиза
на равнината в полите и пазвите.
Юнаци, купувайте бели ризи -
обичая да спазите!

Някой блъска за раждане или смърт
на храма по онемелите камъни.
Камбаните доживяха отвъдното.
Въжето остана.



01 април 2009

ДЪЖДОВНИ ТВАРИ





РИБИ

Изплуваха по зла, неясна воля
крадци на дъжд и млякото ни взеха,
и пелените ни. Сега сме голи
удавници. Намираме утеха

във все по-лудата си ранна старост,
с която в плитчините тихо припкаме.
И приказките за добрия гларус
четем на малките си сладки рибки.

Но, както е в една гротескна басня,
добър рибар ще хвърли мляко с куката.
Ще я налапаме, за да е ясна
и неговата воля, и поуката.



МРАВКИ

Не спира да вали и ние, мравките,
се скрихме в изоставена къртичина.
Платната на ковчезите поправихме,
заровихме греховните поличби

за близкия до слънцето мравуняк.
И вече слепи – в плиткото преддверие,
доиздълбахме – с много светли думи
и страст – морето на спасението си.



КУЧЕТА

От студ треперим – гладни мокри кучета.
И гладни, мокри, любим се сред локвите.
Но гладни, мокри, тъй и не научихме
как гладни, мокри, слънцето да стоплим.

Настава гладен мокър залез временно –
и го отравя гладно мокро утро.
Дъждовни твари – гладни, мокри, бременни –
от студ треперим с гладни мокри мутри.



ЧЕРВЕИ

Когато ни наливат пак в основите,
нито умираме, нито се раждаме.
Влачим си сенките мокри, готови
за вграждане.

Преди – нощни птици, вързани с ланец,
днес сме гнусни червеи в нечий пай.
Затова сърцата ни са на границата
и бягат.

Затова душите ни изнемогнали,
кандидат-имигранти – мутантчета,
се редят на опашка за вяра пред Бога
с канчета.



ЩУРЦИ

Крилете ни увиснаха намокрени.
Напуснаха ни верните светулки.
Разполови се тънкият ни покрив
от гръм. И млъкнаха цигулките.

Сега, бездомни, пием под балконите
с пресъхнали души небесна водка.
Кресливи птици, натежали в клоните,
разкъсват струните ни с мръсни нокти.

Но лъч от слънце в песента на капките
намираме – докато се отцеждат.
Нахлупваме си сламените шапки
и много надалече го отвеждаме...