29 юли 2009

Евридика


Отпивай ме на бавни глътки.
И после си прави гаргара.
Какво остана? Само плът ли?
Душата ми е зад ограда.

През времето хилядолетно
и през пространството стокрако,
сама от себе си проклета,
през зъби в ада ще те чакам.

И ще изплувам от танина,
когато гърлото ти сухо
поиска кръв от младо вино,
обезмълвено и безухо.

С очите черни и дълбоки,
дорасли остър ръб на чаша,
ще срежа болката до кокал
и с нова смърт ще я уплаша.

Вината ми недей прецежда
през цедката на мътен разум.
Увивам с кукувича прежда
ненакърнената омраза.

Плета венци от люти билки
и в сладък корен те събирам.
На гарваните съм хранилка.
И на орфеите съм лира.

А ти какво си, сладкодумни?
Спасител мой? Или пазител?
Да ме оставиш ли, ти хрумна,
в разпоредената обител?

Не само ти си бог измислен.
Днес нямам нужда от морфеми.
Опитай от съня ми кисел.
И тихо си легни до мене.


2 коментара: