29 ноември 2009

Ръка за милост


В една не дотам чиста,
но свята република,
на един от площадите,
пълен с публика,
премиер-примадона
събирал овации
от своята древна
епическа нация.

А от първия ред
едно смешно дете
му протегнало длан.
Премиерът-бащица
го вдигнал в небето
и позирал пред камери
на журналисти –
разлистен.

Дърво на живота бил
в този момент,
но детето
събрало дланта си в юмрук
и го фраснало в мутрата…



Тук свършили всички
алкални батерии.

И станало кално –
като в окоп

на предала се

артилерия.


23 ноември 2009

Глория Мунди


Късен ноември, усещане – ретро.
Птици по нерви опънати кретат.
Търсят лиризъм сред скъсани гракове –
слънчев ракурс в отделение раково.

Сили не стигат за дългите югове.
Тук са гнездили – в стърнища и угари.
В равни години и в стръмни секунди –
спомен за старата Глория Мунди…


23 септември 2009

Приспивна есен


На шестото небе съм днес.
И само крачка не достига.
Красива лебедова песен.
Или акорд от жълто минало.

С очите си отвяваш плява.
И търсиш непосяти кълнове.
Това, което е останало,
се крие в нощите ни дългите.

До изгрева остава час.
До седмото небе – секунда.
Сълза, изплакана на глас,
те моли да останеш будна.

А ти си толкова сама
в прегръдката ни романтична,
че цялата след нас земя
в приспивна есен се облича.


22 септември 2009

100 грама драма


Преди подарявах по два килограма.
Не исках да режат от нея парчета.
Тогава не просехме милост пред храма.
Момичето беше ти, аз пък – момчето.

Сега я купувам, увита във вестник.
От мръсен пазар, от прогнил телевизор.
Така се продават душите по-лесно.
Така се купува за оня свят виза.

И тези сто грама ни стигат задълго.
Сега сме тих старец и тиха старица.
Преглъщаме залък след залъка мълком
от драмата суха – умник и умница.


18 септември 2009

От утре сме малки


Ти ме питаш, дете,
“беше казал –
последна квартира”…
И с очите си режеш
душата ми
като хляб.
Как да кажа
“на баща ти
не му се умира”?
Как да кажа
“ще има
и друго лято”?

Как да кажа
“не останаха кожи
за смъкване”?
Ти ме питаш, дете,
“откога
не си ми
баща?”
Няма кой
такива въпроси
да кърпи.
Няма кой
да отвръща на тях
с обещания.

Някой прави
от ръцете ми празните
чукове.
Друг увива
сърцето ми кърваво
с бомби.
Аз и ти, малка моя,
все още
сме тук.
И живеем живот,
спечелен
от томбола.

Ти не знаеш какво е
вековната злоба
на роба.
Ти не знаеш какво е
най-нежната
революция.
Ти не си се родила
от мъртва
утроба.
Знаеш само, че песни са
на птиците
звуците.

И когато ме гледаш
в стар клип
на площада,
не мрази тези, дето
пребиват ме
с палките.
На площадите,
мое дете,
безпощадно е.
Вярвай, малко остава
до утре.
От утре сме малки.


14 септември 2009

Седем секунди любов


Секундите тракат в перпетуум мобиле
и пълнят седемте чакри със слънчево вдъхновение.
Прескачат вкапанения трап, но се давят
в морето на доживотното си спасение.

На малките вечно ще пречат часове и епохи,
и всичко по-голямо от четвъртото измерение.
А човеците дали някога ще признаят,
че имат сърца, дробове и очи на погребани?

Какво да направя с моите седем секунди?
Бих ги подарил, но са употребени и празни.
Бих си ги спастрил за следващ живот –
но там клетките са кастрирани, няма и помен от памет.

Ако ги изгоря, дали няма да се почувстват прокудени?
Не мисля… Едва ли секундите имат чувства.
Да правиш от птиците пепел, никога не е било трудно.
Обратното… Обратното винаги е било изкуство.

Моите седем секунди отдавна задават въпроси.
От онези, които рядко са имали отговор.
“Защо никой кладенец не обича вода да му носят?”
“С какво да тровим кръвта си, (ако няма отрова)?”…

В шестата строфа, обикновено, се пее за любовта.
Освен, ако преди това не е имало троянски войни.
Мъртви поети са тръгвали и са се връщали там.
Тук останаха само секундите на преброените дни.

На седмата своя секунда дори и Творецът починал.
Нямало как да не свършат божествените му сили.
А моята седма секунда търси причините,
които ме карат и на осмата да повтарям твоето име.


11 септември 2009

Въпрос


Както се стига до храм –
по път през сърцето топло,
както вълк ближе рани,
както казват “какво пък толкова?”,
както гроздето пуска сок,
в който нечия съвест се дави,
както хиена се готви за скок,
(преди да избяга или да нападне),


така винаги съм се питал,
след като този свят свършва с небе,
защо подковават копитата
на крилатите ни коне.


05 септември 2009

Явор


Не искам в тревите да стъпвам.
Пътеки към тебе да правя.
Към себе си вече съм пътник,
за друг път отдавна забравил.

От своето тъмно подкорие
наднича душата смолиста.
Отдавна съм пуснал тук корен.
И търся в листата жълт смисъл.

Отдавна добри дървояди
дълбаят в мен светли тунели.
През тях все те виждах по-млада.
Но старец – отвъд се намерих.

Листата отнесе ги вятър.
И с клони остъргани махам.
Актьорът сред празен театър
на себе си кланя се плахо.

Отдавна си птица, забравила
едно от гнездата си късни.
Ти стигна навреме до края.
Аз нямам какво да откъсна.

А стройна калина се вие
край явор друг – пролетно-кичест.
Как искам да ревна “вземи я”!
Не птици – дървета обичай!


31 август 2009

Актьорът на актрисата


За мен никога не са ставали на крака.
И си трая.
Дори в рокля да съм от цикламен брокат,
все е тая.

И това, че те целуват евфемистично,
не топли.
Ах, оттичам се, както вода се оттича
в локви.

А вечер, когато гарвани пеят в мен,
не умирам.
В океани очите ти синьо-зелени
събирам.

И не че помагаш ми сам да се давя.
Напротив!
Аз съм моята публика, с мен поостанала
кротко.

И те чакам в гримьорната, както се чака
светица.
И се спуска върху ми с мълчание
черна вдовица.

В огледалото образът ми откраднат
е мътен.
Стиснал жълт букет бели рози, събрани
по пътя.


25 август 2009

Майстор


Не те доживях, Маргарита, не те доживях.
Сам продадох душата си. (Майстор бях сред търговци).
Един Мефистофел стига за всички. Не те доживях.
Всесилният Бог се усмихва тук благо и кротце.

Пием със Него небесна ракия и слушаме чалга.
Така изведнъж се отварят по-бързо сърцата ни.
Те, сърцата, са вече метафора, малко печална.
Та ме пита Отецът ни, как са ми долу децата.

Добре са, мерси, отговарям, а Твоите как са?
Той доловимо помръква и пак запалва цигара.
Но ангелски келнер сръчно почиства нашата маса.
И казва, вземи си такси за Отвъдната гара.

Влакът за ада тръгва след час, има време, отвръщам.
А аз бях ти дал цял живот, пак се смее Всевишният.
Не те доживях, Маргарита, а в рая е твоята къща.
В оня нашия, стария двор с белоцветните вишни.


17 август 2009

Elton John - Goodbye yellow brick road




Music: Elton John
Lyrics: Bernie Taupin
Piano and vocals: Elton John
Bass: Dee Murray
Leslie guitar: Davey Johnstone
Drums: Nigel Olsson
Orchestral arrangement: Del Newman
Backing vocals: Dee Murray, Davey Johnstone, Nigel Olsson


When are you gonna come down
When are you going to land
I should have stayed on the farm
I should have listened to my old man
You know you can't hold me forever
I didn't sign up with you
I'm not a present for your friends to open
This boy's too young to be singing the blues

chorus

So goodbye yellow brick road
Where the dogs of society howl
You can't plant me in your penthouse
I'm going back to my plough
Back to the howling old owl in the woods
Hunting the horny back toad
Oh I've finally decided my future lies
Beyond the yellow brick road

What do you think you'll do then
I bet that'll shoot down your plane
It'll take you a couple of vodka and tonics
To set you on your feet again
Maybe you'll get a replacement
There's plenty like me to be found
Mongrels who ain't got a penny
Sniffing for tidbits like you on the ground


[repeat chorus]

© 1973 Dick James Music Limited



16 август 2009

Речен дух към Сатурн


Под мостове увиснал,
нищо друго, теб чака.
Нощем тръгва към Краков.
И се дави във Висла.

Денем в Дюселдорф слиза.
Плува в Рейн и се чуди
как, доколко е буден.
И доколко си близо.

От Париж се обажда,
скочил в тъмната Сена.
А дали е простено,
няма кой да му каже.

Той е родом от Осъм.
Ти – от друга планета.
Тъй звездите проклети
все го люшкат на косъм.

И, забравил, че дух е,
срамни помисли има.
Посред лято и зима
плътски вятър го духа.

По реките го носи
из Европата горда.
Пък той, влюбен, не помни,
че и гол е, и бос е.

Помни само смеха ти
в оня шал на калинки.
Виж го, хванал настинка,
пак водите размътва.

Речен дух в тънко тяло
ден и нощ те преследва.
Любовта е последна.
Любовта му е бяла.

И с червените устни
да прогледне го кара
през съдбата си стара,
през косите ти руси.

И да търси спасение
в най-дълбоките вирове.
И все днес не умира –
сред мъгли се разсейва.

Но си стиска късмета,
който с мъка е купил.
И през звездна пролука
към Сатурн ще закрета.

Там вода, казват, няма.
Там си ти, вече знае.
Там е адът и раят.
Всичко друго – измама е.




03 август 2009

ДО УТРЕ - Боян Михайлов - на живо от "Бургас и морето"

Благодаря на всички, които с гласуването си поставиха тази песен по музика на Валери Костов и мой текст на първо място по вот на публиката и така допринесоха за втората награда от конкурса "Бургас и морето".



Ето още едно изпълнение.

31 юли 2009

Чужденец


Той беше чел Камю и Кафка
и риба бе ловил в Онтарио.
Сега в една квартална лавка
продава ядки и цигари.

Усмивката му е беззъба
като душата на детенце.
В неделите събира гъби
и моли прошка от Агнеца.

Рисува свободата с въглен
по голите стени в дома си.
Очите му просветват в тъмното,
да му напомнят, че е късно.

И все си мисля, че бесилката,
когато стигне до гръкляна,
ще я превърне във хранилка
и с нея гълъби ще храни.

Ще си погледне към обувките,
и, ако има връзка скъсана,
ще я завърже на отплуване.
И никой няма да го търси.


30 юли 2009

Синьо сирене с пъпеш


Жена ме научи да ям синьо сирене с пъпеш.
Жената си тръгна, вкусът ѝ завира в небцето.
Когато прескачаш морета, дали ще настъпиш
акулата бяла, въпрос е на смешни проценти.

Така че, приятелю, гълтай си сухия хлебец.
Бог дал и ще вземе, и няма какво да му мислиш.
Умирай в проклетото свое високо съмнение.
И раждай се в същото в страх от небето летище.

Недей да си мислиш, че с глупави приказки храня.
Децата отдавна не вярват, а ти си на свършване.
Попитай сърцето си, няма какво да откраднеш,
когато си жаба, затънала в блато от мърша.

Жената просветва над нас през мъгли и вселени,
захапала пъпеш със сирене, търси си принца.
Целува теб, после дълбоко целува и мене.
И в миг се превръщаме в светло съзвездие тримцата.


Воден прах



Воден прах от вълните пенливи
в капки мокри слънца ни оплита.
И обратният път си отива
като бял от очакване скитник.

Премълчаната болка оттича
и потъва в прохладния пясък.
Както падат на къдрави кичури
на сърцето безумните тласъци.

Воден прах на брега ни прегръща.
Капки нежни планети прелитат.
И усещаме как няма връщане
в уморените нощи на дните ни.

Ще останем, а после ще тръгнем,
но навътре в морето, тъй бавно,
че да стигнем навреме, по тъмно,
там, където били сме отдавна


.

27 юли 2009

Есен

“Спъват ме листата”…
Мишо Белчев

Бавно слиза сърцето, уморено зад хълма.
И кого ще прегърне с любовта си безмълвна?

Пада пясъчно лято като в стъклен часовник.
И кого ще събуди с този вик на бездомник?

Мое пясъчно лято, твойта песен е жива.
Пак се връщам при тебе, с топъл вятър завий ме.

Пак ме спъват листата, разпилени от болка.
Жадно пия сълзите на горчивия облак.

В тъжни клони се впиват, онемели гнездата.
Иде есен, къде си, мое тъй кратко лято?

Мое пясъчно лято, твойта песен е жива.
Пак се връщам при тебе, с топъл вятър завий ме.


25 юли 2009

Космически лудисеи


Господ, както си щракал програмите
на новата плазма, подарък от Дявола,
включил “Канал Земя” (документален)
и косата му побеляла.

Толкова луди не бил виждал събрани
даже в най-дълбокия адски казан.
Запокитил бутилката “Спейс скоч” към екрана
и засъставял

ОБЕЗЛУДИТЕЛЕН ПЛАН:

В близките няколко хилядолетия
психично болните до далечни метеорити
да бъдат извозени с лудолети.
(Ако няма такива – да бъдат открити).

Да се почне с поетите и някои поетеси.
Не че прочистването от тях е най-наложително,
но на първо време ще бъде най-лесно –
те и сега с извънземни съжителстват.

За търговците да се вдигнат космически храмове
със сергии и щандове. (На заем взети).
При политиците проблемът ще е изхранването
и тоалетните. (Искал да каже – клозетите).

Генералите, (тук изпсувал несдържано),
да бъдат отнесени с бомбите и ракетите.
Ако не остане место вътре, отвън да се вържат
конструкторите и архитектите им.

Бизнесмените и банкерите
да се заселят на метеорит “бизнес-класа”.
Ако някой луд работник намерите,
пратете им го – да събира трохите от масите.

------------------------

И така, както Господ си пишел премъдрия план
и се усмихвал, понеже му станало весело,
влезнал Дяволът, старият Дявол, нарамил Го
и на най-далечния метеорит Го отнесъл…



23 юли 2009

Цербер


В кратките пристъпи на епилепсия
пазя изхода на подземната си любов.
Бясно триглаво куче за теб съм –
самакитка никне на прага отровна.

И не знаеш кога ще се върна в кръвта ти –
както се връща годежен пръстен.
Сам на себе си бях предател.
Сам от праха си възкръснах.

Не съм феникс, виж – змии кръстосват главата ми.
Но съм жив – в жива вода съм се давил.
Твоят Херкулес не ме плаши през лятото
на недоволството ми дебелоглаво.

Моят Стайнбек пак пише рапсодии
за мишките в мен и за хората в теб.
Ако кажеш “иди си”, няма къде да ходя.
Сам съм сцената, върху която танцуваш балет.

Та, за любовта бяха думите ми изчерпани
с черпака на предпоследното изповядване.
Последно няма да има, ще има рутинна почерпка –
на гости у Бога – с абсента на дявола.


22 юли 2009

Акростихнало


И ако някой попречи
Да открадна и тази нощ с теб
Или слънцето ще наметна
С черен креп
Или въртенето на земята ще спра
С мокри скули
Един луд те обича
Гледа сляп и не чува
А е шумен и светъл светът му
И стиснато гърлото
Върху кръглата плоскост опипва
Ъгъл след ъгъл
Реве и затръшва врати сред полетата
Не е луд, не нали?
Иска малка отсрочка, проклетата
Само нощ – като празен живот за разказване
Е, нали е любов, непритихнала, непоказвана



.

Ах, любов


Тук, в подножието, е интересно –
като в античен амфитеатър.
Смях и сълзи. Хор от песни.
И – от време на време – гарга граква.

А вратовете ни (за чужда сметка)
имат нужда от асансьор.
Докато други играят руска рулетка,
нашата муза е в ла минор.

Така е в подножието на Господ,
който с бинокъл гледа от ложата.
Нам ни стига на нашата плоскост
да има бял хляб, ако може – и ножове.

А ако има и зрелища, сити сме –
като прасетата преди Коледа.
На сцената нека си скубят косите.
Любима, остани при мен, моля те!


13 юли 2009

Гайдар

Sabir & Svetlana

Стените на стихнала стая отвори,
а покривът литна високо, нагоре.
И в тежко хоро се преплетоха клони
на явор и шипка, на вишна и орех.

И в песен се сляха родопските чанове,
преди да им срежат езика езичници.
Водата се втече в кръвта му мълчана –
да мие сълзи от горчиво момиче.

Но гайдата – тъжен търбух и ручило –
душата му гълташе – на пресекулки.
И Господ, унесен, лениво мълчи тук –
заслушан в ранимия свят на светулките.


08 юли 2009

Бяла врана

This picture was published here with the kind permission of the author - artist Nils Brazzola http://nbrazzola.com/

Моя бяла и неоплакана,
моя рошава незабравка.

Късат възлите (в хор от грак)
на черните си забрадки
гарги в празнично сборище.
От авгиевите обори – смрад –
тежка смрад ги души.
Помниш ли
пеперуденото си детство?
Рано художникът луд
те нарисува различна.
Късно е да се лети
над портите на безличното.

Не умирай днес, бяла рано.
Рано е…

А как ли се плува в Алфей и Пеней
с криле?
И как Херкулес не е твоят Спасител?

Посрещаше слънцето (утре пак ще изгрее).
Дай му бялата си душа.
То – няма да иска откуп.
То ще направи облаци
от застоялото блато в окопите.
То ще превърне в гробница
всяка крепост.

Не е утопия,
моя бяла незабравима.
Искам да те открадна.
Не умирай днес.
Рано е.


07 юли 2009

Пътник


Отъпквал пътеки, пространства и време,
преборвал се с огън, мечти и обиди,
написвал те с въглен, рисувал те с креда,
през себе си пътник – къде да отиде?

Седи и те чака, не знаеш за него.
Отъпкваш пътеки, пространства и време.
Написваш друг с въглен, рисуваш го с креда.
И вярваш, че себе си днес ще намериш.

Той, пътникът, знае, че няма напускане
през тънките граници на вселените.
И вярва в отвъдното – там ще се спускат
завесите дрипави в сляпо прозрение.

Седи и те чака, а знаеш за него.
Преборваш се с огън, мечти и обиди.
За себе си плачеш, през себе си гледаш.
През себе си пътник – къде ще отидеш?


29 юни 2009

Анатомия на завистта


Имаш си устни грапави.
Имаш си вени сини.
Гласни струни, прегракнали
в бесен гняв от безсилие.

Имаш ръце стопръсти,
стиснали многогърлия.
Ти и Христос на кръста
разпна. И камък хвърли.

Някой ден аутопсия
някой на теб ще прави.
Пътят през тебе мост ли е
в страстните земни нрави?

Или е тайно вглеждане
в моето едносърдие?
(Скалпел скърца и реже
нечие прясно гърло).

А по-надолу – във времето –
щом ти отворят ребрата,
няма сърце да намерят –
само от жлъчка екстракта.

Тичай с краченца каменни.
Мачкай с железни ботуши.
Аз и не бягам – рано е
днес да ме изтърбушваш.


15 юни 2009

Среди сорванных тополей


В памет на Висоцки

Поднять меня только пришли
и понять
как я жил – и смешно –
и не жил.
С чувством юмора грустные кони
на меня посмотрели. Я пил.

В это время я пил, чтоб тополя
вверх поднять сквозь покров низкой ночи.
Вдруг услышал божественный ропот
и вновь сел-упал в круг порочный.

Кони утром с улыбкой взлетели,
как пришли ко мне – мимо смысла.
Меня поняли. Не успели
только тополя приподнять.
Слишком быстрые...


13 юни 2009

Остарях ли, приятели?

Поклон пред поета, композитора и певеца Емил Димитров!
Светла му памет!





Болко ле


Болко ле болчице, утре си тръгвам от тебе.
Лазя и пука под пръстите пътят ми леден.
Има любов, от която струят метастази.
Няма да можеш, недей ме от нея опазва.

Болко ле болчице, свикнал съм с теб, а болиш ме.
Мъх съм в земята ти, бос съм в скалите ти лишей.
Искам да скрия в съня си страха от раздяла.
Виж ме – такъв съм, какъвто си бях – недодялан.

Болчице, сляп съм, а искам през тебе да гледам.
Нямам ни цвят, ни стебло – само корен от плевел.
Утре ще можеш живота ми куц да отскубнеш.
Вярвай, преди да те срещна, сам бях се изгубил.

Болко, обичам те, казвам през рамо и тръгвам.
Пак ще се видим (след век ли?), земята е кръгла.
Там и тогава ще бъдем ли пак неразделни?
Пусто е празното бягство и гърбав предел е...

Е, наживяхме се, време за друго не стигна.
Глупав бях с моята болка, любима, прости ми.
Болко ле болчице, бягам и пак те преследвам.
Лазя и лепне по пръстите пътят ми леден.



02 юни 2009

2 юни - автор Яна Кременска


Как си, Христо? Събра ли се вече с Венета?
Тук животът е глупав. Ежедневно си крета.
Вече зная и аз за какво се умира.
Свободата ли? Струва, две кебапчета с бира.
Дали гледаш отгоре с небесната чета?
На Околчица – дъжд. И разгонени псета.
На Околчица – срам. Имаш много поклонници.
Генерали и лумпени, политически конници…
Живи трупове жалят за мъртвите, Христо.
Всенародната кал днес се кланя начисто.
Цветове… Гласове… Знамена… Шарения.
Обещания светли и… помия до шия.
Как се люби и мрази? Там пишеш ли нещо
или вече не искаш дори да се сещаш.
Много здраве от мен на небесната чета.
Във дванайсет завийте и вие, момчета.
И станете на крак, и за вас помълчете…
Втори юни си струваше всичко, поете!



-----------------
Това стихотворение на Яна Кременска е в блога ми, защото искам да достигне до повече хора. Защото вярвам на истинските поети. Защото ги има. И днес.

01 юни 2009

ЕГО



Попитай ме коя е
флейтистката, която
съмнително добре
на сън пасе стадата ми.

Но стъклените кучета
на стъкления остров
съмнително добре
ме пазят от въпроси.

Попитай ме кога
в небето ще прогледнем
съмнително добре,
за да се видим с тебе.

Но тъмно е, когато
от думите са скрити
съмнително добре
под облаци очите.

Попитай ме защо
разсеяно продавам
съмнително добре
от общото ни време.

Ще купя греховете ти,
но няма ли от моите
съмнително добри
разсеяно да вземеш?


27 май 2009

ШАМАНИЗЪМ


Да си шаман, ще са ти нужни първо
касапски нож и звездно наметало.
Да можеш на света да гледаш гърбом
и да говориш мъдро и фатално.

Коронен номер и да нямаш – стига
една корона и послушна публика.
Кръвта на жертвите докато стине,
пророчествата вечно ще се сбъдват.

Докато има страх от заколение
и стъпкани звезди докато има,
“спасителите” ни ще са спасени.
И все на колене ще е Родината ни.




22 май 2009

НОЙ



Космически ковчег кова. Земята ми е тясна.
Дочух, че имало живот на Марс и на Нептуний.
Продавам два билета. До прозореца е мястото.
С решетки е отвън. (Против метеоритни бури).

Цената е висока. Колкото са низки страстите.
Вземете си изпраните мечти. И топли дрешки.
Жена и мъж да сте. Та и на Господ да е ясно,
че ще Го надживее първородната Му грешка.



19 май 2009

ПИСМО ОТ УМРЯЛ


Смъртта ми бе смърт – от огромните.
От онези – безсмъртните, важните.
И протоните, и неутроните
ми се пръснаха от преяждане.

И едва се побра некрологът ми
по билбордове над площадите.
(Прогнозираните ми клонинги
подобаващо се прощават).

Целокупното ми отечество
в раздирателни трели се дави.
Обстоятелствата са стечени
до наследствено полудяване.

А аз тук съм добре, някак скърпвам я.
С трима дяволи покер играем.
Пообрахме мечтите на мъртвите.
И си купихме мястото в рая.



16 май 2009

In the Death Car


Колата на надеждата е катафалка.
Посоките не губи.
Пренася умъртвените мечти оттатък.
И връща се за други.

В колата на надеждата сме полуживи.
Излъгахме съдбата.
И вярваме в пророчествата си лъжливи.
Оттук до самотата.


КАТЕРАЧО


Настъпил си гнездото на орел.
Сега, на слизане,
при Нея ли се връщаш,
катерачо?
И раните, от вълците изблизани,
ли носиш вкъщи?
Недей, не бързай.
Въжето си спасително
стегни около шията
и скачай –
това едва ли е
последната ти крачка,
катерачо.
За Нея не мисли. Заради нея
бе тръгнал да повдигаш планините.
А долу, в избата на мойрите,
е виното от лудо биле и метличини.
Пробойните
по слепия си череп не пълни с татул,
ще ме разплачеш.
И утре Тя ще те обича,
катерачо.


14 май 2009

РАХМАНИНОВ НА КАВАЛ


Не е ли време да поспрем и да послушаме Рахманинов?
Това, което е било, ще мине бързо и ще дойде друго.
Левент овчар насред наведени овце и кучета проплаква.
Не, няма да намери агнето, което вчера е изгубил.

Не го откраднаха прехвалените вълци, то само си тръгна.
Главата му в другопланетно пасбище се бе размътила.
И аз не го достигам, погледа си към пазачите обърнал.
Кое е истината и спасението? И кое е пътят?


11 май 2009

ВЛАК


През вятър и мъгла, и през порои,
едва ли този влак ще се препъне.
Върху траверси и по траектории
пухти с корема си от път продънен.

Отдавна настървено е подминал
последната си гара, но не спира.
Утъпкал начертаното си минало,
друг невъзможен свят не е избирал.

А там го чака мъничка пътека,
обрасла с карамфил и диви ягоди.
Поглежда я с окото си изтекло,
изсвирва остро и уплашен бяга.


10 май 2009

КРАЙБРЕЖНА КРЪЧМА


До колене нагазили в морето на спасените,
с разгърдени аритмии, с пресъхнали проблеми,
във виното на плитката любов сега се давят.
Защо им е да търсят бряг, щом сламката улавят?

До гуша им са чашите, разлети от русалките.
Големи са очите им, душите им са малки.
Дали са вчерашни деца, безумно помъдрели?
Не, само час преди смъртта, на прага ѝ са спрели.

А чуват, някой вън кове палатките им дървени.
Очаква ги проливен път и време е да тръгват.
Пребъркват се за сметката, вратата не захлопват.
И мястото свободно е, и масата е топла.


07 май 2009

ВОДА


Бавно изтича и гали. Топла и тъжна.
Кръв от кръвта ми в твоите мисли.
Любов, върху пясък написана.
Не, не си длъжна
да помниш усмивката на кълвача.
Нито върбите, запалени на брега.
Провлачен писък на ято щъркели.
Дъх на косени цветя и зелено.
Вятър кърпи кожуха на болката.
Остани с мен.


05 май 2009

Илия


Тръгнах по солената нишка на дните
и, вместо да уча как двата и края да снаждам,
теглих чертата на всичко платено-изпито
и взех
килия на кръстопът да изграждам.

Отдолу иде Ирина.
Тъкмо затулях
последния взорец с решетка.
Взех я, преди да изшепне “Вземи ме
да плетем на нощта сладката плетка”.

Събуди ме дрън на венчална верига.
“Няма вече какво да увъртаме!”.
И на изхода-вход се заклати с намигане
дамоклев надпис:
“Смъртен”.


03 май 2009

БУРЯ




Нахлува с птичи крясък гръм в прозорците отворени –
прегърбено дърво навън събува бавно корени.
Дошло е време двамата – по остър път прокълнати –
с петите си оголени да стъпим на отвъдното.

И неведнъж изгаряли на дявола в камината –
душите ни овъглени да превъзмогнат климата.
Сърцата ни увълчени да спрат - до пълнолуние –
и да потърсят друг живот – с вроденото безумие.



01 май 2009

1002



Тази нощ е хиляда и втората.
Още съм жива,
но нямам какво да разказвам.
Още съм твоя робиня, мой принце.
И още не те заобичах.
Ти отдавна си спрял да задаваш въпроси.
А аз станах прозрачна и глупава.
И кога ще заспиш,
за да мога на пръсти да тръгна,
тяло мое?
Аз съм душата ти бременна
не от теб.


28 април 2009

КРАДЕЦЪТ НА СВЕЩИ



Крадецът на свещи от църквата
не се е прекръстил на влизане.
Душата си зла и протъркана
наметнал е с кърпена риза.

Сърцето му тъмно и кърваво
прозира на път към безкрайното.
Аз мисля, оттам се е върнало –
не му е харесало в рая.

Защо ли с очите си мътните
пронизва смирените грешници?
И с гърло, отровата глътнало,
мълчи и пристъпва предрешен.

Реших да го следвам до съмване,
загърнал светулки по дланите.
Кои ли петли са ме клъвнали,
че влизам в дома му неканен?

Да видя как в огъня мускулест
топи греховете ни восъчни.
Как вае криле за напускане
и плаче, прегърбен от обич.

Едно от перата на тръгване
ми дава и гледа към изгрева.
Презряната болка остъргал е
и прави ме с нея по-близък.

Провлачвам краката си каменни
обратно – в света на гъмжилото.
Но още – покълнало в рамото –
крило от крадеца ме жили…



26 април 2009

ОСТРОВЪТ НА БЛАЖЕНИТЕ



Тук няма зима и изстинали сълзи не капят.
Славейковото лято настървено не ни пуска.
Отровните влечуги галим с омъдрели лапи.
Научихме, че оцеляването е изкуство.

Една любов остана ни околовръст проклета.
От нея бягаме, а тя се плези из трънаците.
И връща ни към миналото, дето ни е взето.
И прави ни помилвалите себе си глупаци.

Блажени сме, че сме били на този остров стръмен.
Сега, ако ни питат, се оглеждаме къде сме.
Нарамваме изтърканите раници по тъмно.
А в тях въжето свили сме, с което ни обесиха.



24 април 2009

НЕЧОВЕК



(моноспектакъл)


Тези ръце не са моите.
Не моят глас те ранява.
Не сам добрах се до ролята,
но я постигам, надявам се.

С криви усмивки галактики
правят прогнозите трайни.
Смешно, със зъби и лакти,
сам на живот си играя…

Сам любовта си намирам.
Сам я убивам за грошчета.
Сам се затичвам подире си,
седнал на дървено мостче.

После сам слагам присъдата.
Зная, все още ми вярваш.
Сам заигравам на лъгане.
(Тук не издържаш и бягаш)…

Още съм тук – след завесата –
в тежкия грим на злосторник.
Дишам с дъха на обесен,
който и Tам ще те помни…



23 април 2009

НЕ ВЯРВАМ В АНГЕЛИ



Не вярвам в ангели, а тях ги има.
Когато съм ги срещал, ме е нямало.
Но не веднъж възбог са ме въздигали.
И не веднъж в съня ми са припявали.

Не вярвам в ангели, но ти бъди ми
такъв един, измислен и последен.
Събирам разкроеното си минало
и с бял конец крилата ти преследвам.

Ще те завържа в моя смешен спомен.
Ще ти закърпя раните по тъмно.
Ще наредя зъбатите отломки
от моя свят и твоето разсъмване.

И ми повярвай, както аз не вярвах,
че утре ще е миналото вчера.
Но не така и толкова полярно,
когато след студа сме се намерили.


22 април 2009

ДЕН ОСМИ



Изстъргвам калта
и мачкам смрадливата каша
от Шестия ден.
И вия и пея, и вая и пия,
и правя Човек
от мен.

Едно ново тяло,
и чисто, и праведно,
под библейското слънце съхне.
И се моля на Господ
преди Страшния съд

греховна душа

да му вдъхне.


21 април 2009

ИЗМИСЛИЦИ



Крилатите малки зелени измислици
в прегърбена рамка се пазят затворени.
И нощем им пеят омайни орисници,
а денем ги хранят с отвара от корени.

Крилатите малки зелени човечета
понякога тайно и тихо напускат ни.
А ние, до девет живота обречени,
след тях с уморени копита препускаме.

Крилатите малки зелени желания
се връщат, все пак, и ни тупат по рамото.
Разказват ни стари и врели предания
за силна любов, накипяла останала.

И ние, безкрилите малки глупачета,
им вярваме с топлата лудост на просяка.
И тъжно се смеем, и смешно подскачаме,
но в рамки на гръб до смъртта си ги носим...



20 април 2009

ТРЕТИ ПЕТЛИ



По земята на черния свят
няма черни цветя.
По земята на черния свят
любовта ни
е истерична.
В черни нощи
черни петли
кукуригат
на отричане.

Черен Петър
и черен аз
ще се чукнем
за оздравяване.
И ще пийнем –
за всички вас.
И ще забравим.

Знаеш, Господи,
който си бял,
колко трудно е
да предричаш.
На приятеля –
оцеляване.
На предателя –
да обича.

И да търсиш по белия свят
най-вярното
черно цвете.

Кукуригат
трети петли.
А аз
си измих ръцете.


17 април 2009

Млад юнак плачи за виртуалнъ любима



Де съ губиш, милной либе нощем?
Гълъб ли при теб не съ изръси?
Или пустай йелектонна поща
с рос дъждец коси ти не поръси?

Чи русалки, дет съм тъй урисън,
жално мъ уплаквът на умрялу…
Обади съ, либе, обади съ!
Дан тъй другу слънчици угрялу?


16 април 2009

НЕ ВИНАГИ



Не винаги умирал съм в ръцете ти.
Не винаги смехът ти ме е топлил.
И никога не ти откъснах цвете.
И никога не ти купувах рокли.

Понякога съм бил така далече…
Понякога дори съм се изгубвал.
Животът между пръстите изтече,
докато търсех смислените думи.

Докато търсех оня път, по който
да мога опростен да се завръщам,
изгубих твоята душа и моята.
И нито ти, и нито аз сме същите.

Останаха ни празничните битки.
И делничните ни – след тях – победи.
И как си днес – не смея да попитам.
И ти не питай колко по съм беден…

Не винаги умирал съм в ръцете ти.
Но нека този път да е последен.
Ще сложа грим, усмивка на лицето,
за да повярваш, че съм влюбен в тебе.

И може би така ще ме запомниш –
не винаги нозете ти прегърнал -
върху хартиен сал войник оловен,
избягал, за да може да се върне.



Благодаря на Цветанка Арабаджиева за клипчето!

15 април 2009

На среща с душата ми



Дърти мъди уедър.
Дърти мъди соул.
Тя ме гледа бледа.
Аз я гледам гол.

Нещо на английски
мъчи да нарежда.
Аз и викам плийз, бе!
Сопри се, превеждай!

Друг език там в рая –
вика ми – говорим.
Сори, извинявай!
Айде да не спорим.

- Тъй и тъй си тръгва…
(Туй пък кой го рече?)
Нема те залъгвам.
Времето изтече.

Чакай малко, дарлинг!
Стей бай ми, форгив ми!
- Сестро, още марли!
Няма пулс… Клампирам…

Дърти мъди уедър.
Дърти мъди соул.
Тя си тръгна бледа.
Аз останах гол…


03 април 2009

ИЗГРЯВА ЗАЛЕЗЪТ




НАД РЕКИТЕ ЛЕТНИ

Когато ехото от твоя смях прелита
и хвърля сянката си над реките летни,
побързай, славей – вечността е скрита
оттатък залеза в луксозна клетка.

По мостове от щедри сенки ще се мъчи
душата ми приживе да страни от рая.
Не бързай, залез, пестеливо слънчев –
душата ми със славея играе.




СЕНКИ

Изгрява залезът.

Лъчите му лакират
изстиналата плът на всичко живо.
Животът ни е седнал да убива
животите на мъртвите ни близки.

Далечното е близо.
Бяло – черното.
И пак сме в нечий
слънчев списък.

Не сме за тук,
но вероятно е
и там
да не ни искат.



КОННИК

С вечерния тоалет
и черните си коси,
вземи ме със самолет
в небето, където си.

В гнездото на залеза
от шарени облаци.
Не питай сама ли си
сред толкова конници.



НЕСВЪРШЕНО МИНАЛО

Отложиха ни.
Отложиха ни, глупако.
Да вкиснем. Да прекипим.
Като капак на ковчег хлопна капакът
на ковчега.
Спи, слънце, спим…

Тук денят нощем е толкова светъл,
че от очите ни
водни охлюви
литват да правят небесни пътеки,
по които към рая ще слизаме мокри.

А кръвта ни, глупако, ще стане на вино,
от което и ние
ще пием прави
в онова лятно време, което е минало,
но не свършва, приятелю, днес.
Наздраве!



ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ

Дъждът по някое време
ще ни направи примки.
Небето по някое време
ще ни отвлече
за откуп. По някое време
ми дай старите снимки,
в които по никое време
златно време тече.

Земята с просешко лято
няма да ни откупи.
Ще се сгърби по-кръгла отвсякога
в небесната си хралупа.
Но и ние няма да бързаме
да се върнем по никое време.
Облаците отвързваме
и от примките правим стреме.



ЖАЛЕНИЕ

Ще ти покажа църквата,
в която да се молиш за душата ми,
когато топлият инстинкт за себесвършване
смени кръвта.

Ти ще се молиш силно за душата ми,
а аз ще Го попитам
дали е грях убийството на утре.

Дали съм се изкупил,
ще разбереш по похотливото намигане
на свещите.