20 декември 2009

Любовният живот на вятъра


Недорисувана, неписана,
си тръгна като топла котка.
С недоизречена походка.
Загърнала на завет мисли.

Но той я дебне, гръб извива.
Просвирва южните си струни.
Потъва в северните руни.
И спира в клоните на слива.


16 декември 2009

Топла смърт


Жарък вулкан през зима.
Светла звезда сред нощи.
Тихо подрежда климат.
Сбъдва прогнози лоши.

И с косата си тъпата.
И с очите си – въглени.
Плаши гаргите скъпите.
И ме топли на тръгване.

Схлупена под качулка.
Крие зад Бога поглед.
Слънчева бяла булка.
Гледа ме все отгоре.

И с косата си тъпата.
И с очите си – въглени.
Плаши гаргите скъпите.
И ме топли на тръгване.


04 декември 2009

Камък


Надалеко ме хвъ̀рли.
Над реки и пътеки.
Виж, не ставам за кърлинг.
И така е по-леко.

Да летиш без крила е
като падане в нищо.
(Долу кучета лаят –
птици-жар над огнище).

Но нали съм на хвърлей –
камък в чужда градина.
Някой все ще ме върне.
Пак край тебе ще мина.

Като памет кристална,
надживяла страстта си.
Виж какво ми остана –
две крила за оттласкване…



29 ноември 2009

Ръка за милост


В една не дотам чиста,
но свята република,
на един от площадите,
пълен с публика,
премиер-примадона
събирал овации
от своята древна
епическа нация.

А от първия ред
едно смешно дете
му протегнало длан.
Премиерът-бащица
го вдигнал в небето
и позирал пред камери
на журналисти –
разлистен.

Дърво на живота бил
в този момент,
но детето
събрало дланта си в юмрук
и го фраснало в мутрата…



Тук свършили всички
алкални батерии.

И станало кално –
като в окоп

на предала се

артилерия.


23 ноември 2009

Глория Мунди


Късен ноември, усещане – ретро.
Птици по нерви опънати кретат.
Търсят лиризъм сред скъсани гракове –
слънчев ракурс в отделение раково.

Сили не стигат за дългите югове.
Тук са гнездили – в стърнища и угари.
В равни години и в стръмни секунди –
спомен за старата Глория Мунди…


20 ноември 2009

Джунгльо


Когато поискаш такава любов,
която се прави от много раздели,
аз с кон за раздели ще тръгна на лов –
и няма една – и насън – да намеря.

Ще срещам по пътя си лудия слон –
небето да гази със стъпки крилати,
ще падам – маймуна от краткия клон –
човекоподобен – несръчно в краката ти.

Ще ставам – пред стария приказен лъв,
ще казвам – обичам я – хайде, изяж ме!
А той ще подуши свеж мирис на кръв –
о, Боже, принцеса е днес Пепеляшка…


19 ноември 2009

Преграждане


Живот, затворен между две
потрепвания на клепачи.
Между земя, между небе.
Между страха. И над юначества.

Живот, отворен като рана,
с гноясали конци съшита.
Събран зад кожата одрана
между устата и ушите.

Сърцето ли? – Капризна помпа.
Умът – дантелена бродерия.
А любовта – невидим тромб –
прегражда вени и артерии…


16 ноември 2009

Гребете ме


Гребете ме.
На глутници.
Цивилизовано.
С лъжици.
Гребете ме.
По Стария завет.
Природно.
И стихийно.
На мен ми стига
мършавият
неподправен мицел
на гъбите –
околовръстни проститутки.
И помията.

На мен ми стига
залъкът
коравият,
изровен от контейнера
за гузна съвест.
Заспивам свит
с оръфаното томче
на Моравия.
И се събуждам
в погледите ваши
ръбести.

Гребете ме.
Къде ли ще отседна
утре?
При Бог, при дявол –
все едно –
спасение
новозаветно.
Недоизгребан
някъде,
сам себе си затрупал
с останките от времето,
в което сме сами,
проклетото.



23 септември 2009

Приспивна есен


На шестото небе съм днес.
И само крачка не достига.
Красива лебедова песен.
Или акорд от жълто минало.

С очите си отвяваш плява.
И търсиш непосяти кълнове.
Това, което е останало,
се крие в нощите ни дългите.

До изгрева остава час.
До седмото небе – секунда.
Сълза, изплакана на глас,
те моли да останеш будна.

А ти си толкова сама
в прегръдката ни романтична,
че цялата след нас земя
в приспивна есен се облича.


22 септември 2009

100 грама драма


Преди подарявах по два килограма.
Не исках да режат от нея парчета.
Тогава не просехме милост пред храма.
Момичето беше ти, аз пък – момчето.

Сега я купувам, увита във вестник.
От мръсен пазар, от прогнил телевизор.
Така се продават душите по-лесно.
Така се купува за оня свят виза.

И тези сто грама ни стигат задълго.
Сега сме тих старец и тиха старица.
Преглъщаме залък след залъка мълком
от драмата суха – умник и умница.


18 септември 2009

От утре сме малки


Ти ме питаш, дете,
“беше казал –
последна квартира”…
И с очите си режеш
душата ми
като хляб.
Как да кажа
“на баща ти
не му се умира”?
Как да кажа
“ще има
и друго лято”?

Как да кажа
“не останаха кожи
за смъкване”?
Ти ме питаш, дете,
“откога
не си ми
баща?”
Няма кой
такива въпроси
да кърпи.
Няма кой
да отвръща на тях
с обещания.

Някой прави
от ръцете ми празните
чукове.
Друг увива
сърцето ми кърваво
с бомби.
Аз и ти, малка моя,
все още
сме тук.
И живеем живот,
спечелен
от томбола.

Ти не знаеш какво е
вековната злоба
на роба.
Ти не знаеш какво е
най-нежната
революция.
Ти не си се родила
от мъртва
утроба.
Знаеш само, че песни са
на птиците
звуците.

И когато ме гледаш
в стар клип
на площада,
не мрази тези, дето
пребиват ме
с палките.
На площадите,
мое дете,
безпощадно е.
Вярвай, малко остава
до утре.
От утре сме малки.


14 септември 2009

Седем секунди любов


Секундите тракат в перпетуум мобиле
и пълнят седемте чакри със слънчево вдъхновение.
Прескачат вкапанения трап, но се давят
в морето на доживотното си спасение.

На малките вечно ще пречат часове и епохи,
и всичко по-голямо от четвъртото измерение.
А човеците дали някога ще признаят,
че имат сърца, дробове и очи на погребани?

Какво да направя с моите седем секунди?
Бих ги подарил, но са употребени и празни.
Бих си ги спастрил за следващ живот –
но там клетките са кастрирани, няма и помен от памет.

Ако ги изгоря, дали няма да се почувстват прокудени?
Не мисля… Едва ли секундите имат чувства.
Да правиш от птиците пепел, никога не е било трудно.
Обратното… Обратното винаги е било изкуство.

Моите седем секунди отдавна задават въпроси.
От онези, които рядко са имали отговор.
“Защо никой кладенец не обича вода да му носят?”
“С какво да тровим кръвта си, (ако няма отрова)?”…

В шестата строфа, обикновено, се пее за любовта.
Освен, ако преди това не е имало троянски войни.
Мъртви поети са тръгвали и са се връщали там.
Тук останаха само секундите на преброените дни.

На седмата своя секунда дори и Творецът починал.
Нямало как да не свършат божествените му сили.
А моята седма секунда търси причините,
които ме карат и на осмата да повтарям твоето име.


11 септември 2009

Така


Както се стига до храм –
по път през сърцето топло,
както вълк ближе рани,
както казват “какво пък толкова?”,
както гроздето пуска сок,
в който нечия съвест се дави,
както хиена се готви за скок,
(преди да избяга или да нападне),


така винаги съм се питал,
след като този свят свършва с небе,
защо подковават копитата
на крилатите ни коне.


06 септември 2009

Великденски заек


Сред лисици, пред дупката клекнали,
покрай вълци, ловци и заици,
своя тежък живот раболепен
изтърпявал стар заек – патриций.

Сред плебеите-зайци бил първи.
И последен – в страха си от нищото.
Всяка втора империя кървава
бе душата му нежна разнищвала.

Тук е време да кажа, че заекът
бил безсмъртен лиричен поетец.
Можел жално и милно да лае –
както малко добри стихоплетци.

Можел даже до Бога да стигне –
да го моли за още отлагане.
Казвал – аз съм направен от глина,
имам прорез, монети ми трябват.

Бог му вярвал, дори го разбирал.
Бог му пращал монети и музи.
Но поетът с бездънната лира
на Великден получил контузия.

Едно малко безсрамно детенце
го разбило на празника светъл.
И от касичка с болни претенции
го превърнало в бял сладолед.

Тук не свършва ранимата притча.
Тя по-скоро започва оттука…
А по пръстите детски се стичат
и поетите,
и поуките.


05 септември 2009

Явор


Не искам в тревите да стъпвам.
Пътеки към тебе да правя.
Към себе си вече съм пътник,
за друг път отдавна забравил.

От своето тъмно подкорие
наднича душата смолиста.
Отдавна съм пуснал тук корен.
И търся в листата жълт смисъл.

Отдавна добри дървояди
дълбаят в мен светли тунели.
През тях все те виждах по-млада.
Но старец – отвъд се намерих.

Листата отнесе ги вятър.
И с клони остъргани махам.
Актьорът сред празен театър
на себе си кланя се плахо.

Отдавна си птица, забравила
едно от гнездата си късни.
Ти стигна навреме до края.
Аз нямам какво да откъсна.

А стройна калина се вие
край явор друг – пролетно-кичест.
Как искам да ревна “вземи я”!
Не птици – дървета обичай!


31 август 2009

Актьорът на актрисата


За мен никога не са ставали на крака.
И си трая.
Дори в рокля да съм от цикламен брокат,
все е тая.

И това, че те целуват евфемистично,
не топли.
Ах, оттичам се, както вода се оттича
в локви.

А вечер, когато гарвани пеят в мен,
не умирам.
В океани очите ти синьо-зелени
събирам.

И не че помагаш ми сам да се давя.
Напротив!
Аз съм моята публика, с мен поостанала
кротко.

И те чакам в гримьорната, както се чака
светица.
И се спуска върху ми с мълчание
черна вдовица.

В огледалото образът ми откраднат
е мътен.
Стиснал жълт букет бели рози, събрани
по пътя.


25 август 2009

Майстор


Не те доживях, Маргарита, не те доживях.
Сам продадох душата си. (Майстор бях сред търговци).
Един Мефистофел стига за всички. Не те доживях.
Всесилният Бог се усмихва тук благо и кротце.

Пием със Него небесна ракия и слушаме чалга.
Така изведнъж се отварят по-бързо сърцата ни.
Те, сърцата, са вече метафора, малко печална.
Та ме пита Отецът ни, как са ми долу децата.

Добре са, мерси, отговарям, а Твоите как са?
Той доловимо помръква и пак запалва цигара.
Но ангелски келнер сръчно почиства нашата маса.
И казва, вземи си такси за Отвъдната гара.

Влакът за ада тръгва след час, има време, отвръщам.
А аз бях ти дал цял живот, пак се смее Всевишният.
Не те доживях, Маргарита, а в рая е твоята къща.
В оня нашия, стария двор с белоцветните вишни.


24 август 2009

Архимандрит-терорист говори с Бога

“Та казвам аз,
понеже няма олио
и хлябът е
от мъката по-чер,
един е лозунга:
Терора долу!
Съюз със СССР!”


Да ме прости Вапцаров! Мир на праха му!


Не спастрих чадата ти, Господи.
Едно по едно ти ги пращах.
Вратите на храма залостих.
Заключих там майки и мащехи.

Оставих сами да се молят.
Тук ти си пастирът на всички.
Аз кой съм, те питам отколе.
Въпросът ми бил много личен…

Прости ми, но твой съм наместник.
Избрал си ме стадо да водя.
Ти чете ли днешния вестник?
Каква ми е, Боже, породата?

Овчарското куче го сдавиха.
И в мандрите сирене няма.
Разпасани вълци пролайват.
От мъка по-чер ми е хлябът.

Терорът бил долу, разправят.
Съюзът с Америка – силен.
Доят ти ги, Господи, кравите.
Аз ръся челата с босилек.

Та, днес, оцелелите скупчих.
Заложници сторих във храма.
Прати качулати отключници.
Душата ми няколко грама е.


21 август 2009

Тезейчо


Един по един си отидох от себе си.
Оставих (да ме простят лешоядите) мърша.
Плувах във вярвания, давех се в ереси.
И изведнъж нишката ариаднина свърши.

Ехей, победих минотавара гнусен!
Артемида отне ми любимата (по разказ на Дионисий).
Към жертвоприношенията никога не съм имал вкус.
Вече мисля, че сам себе си съм измислил.

Майната му на Минос, така няма да върне сина си.
А и деветте години обраснаха в хилядолетия.
Тук, където съм (сред авгиевите обори), е мръсно.
Но и Херкулес от друг мит е, чудя се кой и него заплете.

Аз съм Тезейчо, приятно ми е, ровя се в кофите.
В квартал “Левски” довършиха църквата скоро.
Там исках да бъда покръстен, ама като жълт апостроф
увисна пияният поп и наля вместо миро отрова.

Така ще се лутам сред предания и делнични апокрифи,
че свят ще му се завие на света, който ме е родил.
А вие, приятели, кажете кой прав е, кой крив е.
Аз ви обичам, когато изкоренявате магарешкия бодил.

Когато садите съмнения, също –
обичам ви с любовта си древноепическа.
Прибирайте се при съпругите в къщите.
Не винаги качеството прелива в количество.

А, ако се появи минотавър, цункайте го от мен.
Не убивайте това, което не от вас е създадено.
Иначе, ще се чудите днес нощ ли е или ден.
Всичко е измислено от страха ни. Отдавна.


20 август 2009

Нимфоманка



Тази публикация е премахната от автора.
Коментарите остават, заради уважението ми към всички, споделили мнението си.

17 август 2009

Elton John - Goodbye yellow brick road




Music: Elton John
Lyrics: Bernie Taupin
Piano and vocals: Elton John
Bass: Dee Murray
Leslie guitar: Davey Johnstone
Drums: Nigel Olsson
Orchestral arrangement: Del Newman
Backing vocals: Dee Murray, Davey Johnstone, Nigel Olsson


When are you gonna come down
When are you going to land
I should have stayed on the farm
I should have listened to my old man
You know you can't hold me forever
I didn't sign up with you
I'm not a present for your friends to open
This boy's too young to be singing the blues

chorus

So goodbye yellow brick road
Where the dogs of society howl
You can't plant me in your penthouse
I'm going back to my plough
Back to the howling old owl in the woods
Hunting the horny back toad
Oh I've finally decided my future lies
Beyond the yellow brick road

What do you think you'll do then
I bet that'll shoot down your plane
It'll take you a couple of vodka and tonics
To set you on your feet again
Maybe you'll get a replacement
There's plenty like me to be found
Mongrels who ain't got a penny
Sniffing for tidbits like you on the ground


[repeat chorus]

© 1973 Dick James Music Limited



16 август 2009

Речен дух към Сатурн


Под мостове увиснал,
нищо друго, теб чака.
Нощем тръгва към Краков.
И се дави във Висла.

Денем в Дюселдорф слиза.
Плува в Рейн и се чуди
как, доколко е буден.
И доколко си близо.

От Париж се обажда,
скочил в тъмната Сена.
А дали е простено,
няма кой да му каже.

Той е родом от Осъм.
Ти – от друга планета.
Тъй звездите проклети
все го люшкат на косъм.

И, забравил, че дух е,
срамни помисли има.
Посред лято и зима
плътски вятър го духа.

По реките го носи
из Европата горда.
Пък той, влюбен, не помни,
че и гол е, и бос е.

Помни само смеха ти
в оня шал на калинки.
Виж го, хванал настинка,
пак водите размътва.

Речен дух в тънко тяло
ден и нощ те преследва.
Любовта е последна.
Любовта му е бяла.

И с червените устни
да прогледне го кара
през съдбата си стара,
през косите ти руси.

И да търси спасение
в най-дълбоките вирове.
И все днес не умира –
сред мъгли се разсейва.

Но си стиска късмета,
който с мъка е купил.
И през звездна пролука
към Сатурн ще закрета.

Там вода, казват, няма.
Там си ти, вече знае.
Там е адът и раят.
Всичко друго – измама е.




15 август 2009

Смокиня


Душата ми изпива
и гледа на утайка.
(Очите ѝ скокливи).

С метличини и лайка
баирите завива.
(На смочета е майка).

Къде е смокът, питам.
На работа е, казва.
(Косите си разплита).

И снимки ми показва
от друго златно време.
(Играта ми разказва).

Играта е за силни.
За близане на рани.
(Играта е насилие).

Не тръгвай още, рано е.
А накъде да тръгвам?
(Намества си презрамките).

Погалвам бавно гърбом
смокинската ѝ кожа.
(И люспите остъргвам).

Отблясъци от нож
ни правят светли в тъмното.
(Нощта е като нощ).

Смокиня плаче мълком.
А смокът е на работа.
(Утайката си гълтам).

Утайката си гълтам.



13 август 2009

Любовен роман с неочакван край


Той каза ни една любовна битка не съм губил.
Тя каза но и никога война не си печелил.
Той каза целуни ме и не се прави на луда.
Тя каза толкова отдавна теб съм те прочела.

Той каза виж какво недей без мен ще си самотна.
Тя каза ти не виждаш по-далече от носа си.
Той каза аз съм корабът дълбоко хвърлил котва.
Тя каза аз съм бурята за връщане е късно.

Той каза диригент съм ти си първата цигулка.
Тя каза аз съм композитор ти осминка нота.
Той каза но сърцето ми сърцето ми виж тук е.
Тя каза виждал ли си моето сърце в леглото.

Той каза ще умра без теб а ти ще плачеш горко.
Тя каза искам да ми купиш жълто ламборгини.
Той каза ти си заекът а аз съм глупав морков.
Тя каза ах обичам те любими мой прости ми.


11 август 2009

Одгувур на любовну придлужение


Такива придлужения, пу принцип, ни утказвам.
Ма набелязал съм мума ф утзад баира селу.
Той, дяда попа, вика, змия си туряш в пазвата.
Пък аз у нейната надничам, пусту опустелу.

Сига какво да прайм със теб, усвен да става лаф.
Чи на пуезия тъй нипристанну ма избива.
През трийс читвърта гледал съм идин “One night of love”.
Та, дъртичко ергенчи съм, ама за лавче бивам.



10 август 2009

В България съм


В България съм, сине. Тук съм.
И тук превъртат се годините.
Безумието ми от лукс
превърна се в необходимост.

Преди изправен слушах химна.
(Все още жегва ме отвътре).
Забъркаха ме, сине, в глината
грънчарите. И днес съм мъртъв.

Направиха от мен тарелка.
По кантовете рози пърхат.
В средата – българският герб
с лъва си услужливо мърка.

Купи ме, сине, и продай ме.
Продай ме в твоята Америка.
Нали си там? Нали с в рая?
Аз вярвам. Там ще се намерим.


09 август 2009

Котарак


Един вдървен увиснал непослушен котарак.
Обесен от деца на тънък недосъхнал клон.
Играли на умиране и дъвчели бонбони.
Играли си децата на посяване на мрак.

Един усмихнат котарак се плези недостинал.
И гледа ме с очи, в които няма нищичко.
И бърка ми в душичката, дълбоко я разнищва.
И храни утрето с бонбоните на миналото.



08 август 2009

Писмо до Антонио


Здравей, Антонио! От Враца се обаждам.
Извърших я (прощавай) тая твоя кражба.
Ако глави ще се откъсват, пробвай с моята.
Обърнах ти колата, викай си Неволята.

Недей да чакаш някой друг да ви повдигне.
И теб, и спомена ти, дето гътнах в тинята.
Сърцето свое подари ми го Алисия.
Сега сме двама, както неведнъж съм писал.

Интригата е там, че ѝ разгърдих моето.
И тя хареса го, приятелю, Антонио.
Сега си тъжен, братко мой и подразбирам те.
Момите винаги момците са избирали.

Недей да ни проклинаш, ние се обичаме.
Сълзите ни от преживяното се стичат.
И правят летни земетръсни наводнения.
Търси си брод през тях и си прави алеи.

Но бягай по-далеч от нас с огромни крачки.
Ако те срещна пак, повярвай, ще те смачкам!
Недей да бъркаш в рани, сериалът свърши!
И клончето, което те люля, се скърши.

Та, толкоз, засега, от нас, любим Антонио.
Надявам се беса ти с чар да сме прогонили.
Недей да смесваш стари рими и предания.
Желаем ти добра любов да те прихване.


06 август 2009

Незабравка


Живея те под сенките на пясъчните кули.
Проскърцва между зъбите любовен недоимък.
Живея те в коремчето на белите акули.
Забравиш ли и днес за мен, сам себе си проклинам.

Живея те в живота млад на гърбав простосмъртен.
За другите животи нямам спомен на удавник.
И стар досаден тромб съм днес, във вените откъртен.
И бил съм с прясна кръв, било е толкова отдавна…

А жив съм днес, живея те – по памет на кристали.
Земята помни кой кога в утробата поляга.
И как ще ме накара в гроб при нея да остана.
Преди от себе си (и теб) – с балон – да съм избягал.


04 август 2009

Простотата, Санчо


А простотата, Санчо,
в дълбокото на рана,
през кръв и смях си крачи,
душата си продава.

Не я купува никой.
(И дяволът почива).
Превръща се в антика.
И сладкото горчи ѝ.

Завързва в беден възел
стотинките си свидни.
Реди измислен пъзел
в най-живите години.

А мъртвото ѝ тяло
е моето, прости ми.
Ти, Санчо, си начало.
А аз бях край. Без име.


03 август 2009

ДО УТРЕ - Боян Михайлов - на живо от "Бургас и морето"

Благодаря на всички, които с гласуването си поставиха тази песен по музика на Валери Костов и мой текст на първо място по вот на публиката и така допринесоха за втората награда от конкурса "Бургас и морето".



Ето още едно изпълнение.

31 юли 2009

Чужденец


Той беше чел Камю и Кафка
и риба бе ловил в Онтарио.
Сега в една квартална лавка
продава ядки и цигари.

Усмивката му е беззъба
като душата на детенце.
В неделите събира гъби
и моли прошка от Агнеца.

Рисува свободата с въглен
по голите стени в дома си.
Очите му просветват в тъмното,
да му напомнят, че е късно.

И все си мисля, че бесилката,
когато стигне до гръкляна,
ще я превърне във хранилка
и с нея гълъби ще храни.

Ще си погледне към обувките,
и, ако има връзка скъсана,
ще я завърже на отплуване.
И никой няма да го търси.


Цветарка

Jemima and Dolly Brown, Ole Hagen, Alicia Paz and Plastique Fantastique (by David Burrows and Simon O’Sullivan)

От град на град.
От цвят на цвят.
От мъж на мъж.
Дъжд.

Вали вали.
Поспре поспре.
И пак и пак.
Мрак.

Сълзи в сълзи.
Небе в небе.
Душа в душа.
Глад.

Любов любов.
Вода вода.
Тече тече.
Спре.

Здравей, море.
Здравей, земя.
Здравей и ти.
Спри.

Купи ме днес.
Промоция.
Емоция.
Бах.

Сърце в сърце.
Ръка в ръка.
Очи в очи.
Страх.

Обичай ме.
Обичам те.
Обичам ви.
Прах.


30 юли 2009

Синьо сирене с пъпеш


Жена ме научи да ям синьо сирене с пъпеш.
Жената си тръгна, вкусът ѝ завира в небцето.
Когато прескачаш морета, дали ще настъпиш
акулата бяла, въпрос е на смешни проценти.

Така че, приятелю, гълтай си сухия хлебец.
Бог дал и ще вземе, и няма какво да му мислиш.
Умирай в проклетото свое високо съмнение.
И раждай се в същото в страх от небето летище.

Недей да си мислиш, че с глупави приказки храня.
Децата отдавна не вярват, а ти си на свършване.
Попитай сърцето си, няма какво да откраднеш,
когато си жаба, затънала в блато от мърша.

Жената просветва над нас през мъгли и вселени,
захапала пъпеш със сирене, търси си принца.
Целува теб, после дълбоко целува и мене.
И в миг се превръщаме в светло съзвездие тримцата.


Изгрев



Воден прах от вълните пенливи
в капки мокри слънца ни оплита.
И обратният път си отива
като бял от очакване скитник.

Премълчаната болка оттича
и потъва в прохладния пясък.
Както падат на къдрави кичури
на сърцето безумните тласъци.

Воден прах на брега ни прегръща.
Капки нежни планети прелитат.
И усещаме как няма връщане
в уморените нощи на дните ни.

Ще останем, а после ще тръгнем,
но навътре в морето, тъй бавно,
че да стигнем навреме, по тъмно,
там, където били сме отдавна


.

29 юли 2009

Евридика


Отпивай ме на бавни глътки.
И после си прави гаргара.
Какво остана? Само плът ли?
Душата ми е зад ограда.

През времето хилядолетно
и през пространството стокрако,
сама от себе си проклета,
през зъби в ада ще те чакам.

И ще изплувам от танина,
когато гърлото ти сухо
поиска кръв от младо вино,
обезмълвено и безухо.

С очите черни и дълбоки,
дорасли остър ръб на чаша,
ще срежа болката до кокал
и с нова смърт ще я уплаша.

Вината ми недей прецежда
през цедката на мътен разум.
Увивам с кукувича прежда
ненакърнената омраза.

Плета венци от люти билки
и в сладък корен те събирам.
На гарваните съм хранилка.
И на орфеите съм лира.

А ти какво си, сладкодумни?
Спасител мой? Или пазител?
Да ме оставиш ли, ти хрумна,
в разпоредената обител?

Не само ти си бог измислен.
Днес нямам нужда от морфеми.
Опитай от съня ми кисел.
И тихо си легни до мене.


27 юли 2009

Есен

“Спъват ме листата”…
Мишо Белчев

Бавно слиза сърцето, уморено зад хълма.
И кого ще прегърне с любовта си безмълвна?

Пада пясъчно лято като в стъклен часовник.
И кого ще събуди с този вик на бездомник?

Мое пясъчно лято, твойта песен е жива.
Пак се връщам при тебе, с топъл вятър завий ме.

Пак ме спъват листата, разпилени от болка.
Жадно пия сълзите на горчивия облак.

В тъжни клони се впиват, онемели гнездата.
Иде есен, къде си, мое тъй кратко лято?

Мое пясъчно лято, твойта песен е жива.
Пак се връщам при тебе, с топъл вятър завий ме.


25 юли 2009

Птичка


В нощите прохладните
и сред дните бедни,
кацнала на рамото,
тихичко ме дебне.

Знам, че си е моя тя,
няма да си тръгне.
Ходела по хората
да ги прави въглен.

Давала понякога
цял живот отсрочка.
Сипвала им в млякото
малки черни точки.

Друг път ги въздигала
до звезди и устни.
Там, когато стигна, сам
няма да я пусна.

Ще ѝ кацна тихичко
на горкото рамо.
И, шептящ “обичам те”,
с болка ще я храня.


На един пясъчен рицар

John Everett Millais

Рицар, дръж се до края! Край има ли? Никога няма!
Ти порасна голямо момче и сълзите си гълташ.
Малък принц си сега, но как тя ще е вечно голямата?
Със скали я замеряй - през кръв и през страсти откъртени.

И ще падне проклетата крепост, от спомени спукана.
Ще си вътре, но там ще намериш ли сляпо спасение?
Или тя ще изникне на друг хълм, тъй нисък и глупав,
че ще искаш да нямаш и в сън междупясъчно зрение…


Космически лудисеи


Господ, както си щракал програмите
на новата плазма, подарък от Дявола,
включил “Канал Земя” (документален)
и косата му побеляла.

Толкова луди не бил виждал събрани
даже в най-дълбокия адски казан.
Запокитил бутилката “Спейс скоч” към екрана
и засъставял

ОБЕЗЛУДИТЕЛЕН ПЛАН:

В близките няколко хилядолетия
психично болните до далечни метеорити
да бъдат извозени с лудолети.
(Ако няма такива – да бъдат открити).

Да се почне с поетите и някои поетеси.
Не че прочистването от тях е най-наложително,
но на първо време ще бъде най-лесно –
те и сега с извънземни съжителстват.

За търговците да се вдигнат космически храмове
със сергии и щандове. (На заем взети).
При политиците проблемът ще е изхранването
и тоалетните. (Искал да каже – клозетите).

Генералите, (тук изпсувал несдържано),
да бъдат отнесени с бомбите и ракетите.
Ако не остане место вътре, отвън да се вържат
конструкторите и архитектите им.

Бизнесмените и банкерите
да се заселят на метеорит “бизнес-класа”.
Ако някой луд работник намерите,
пратете им го – да събира трохите от масите.

------------------------

И така, както Господ си пишел премъдрия план
и се усмихвал, понеже му станало весело,
влезнал Дяволът, старият Дявол, нарамил Го
и на най-далечния метеорит Го отнесъл…



23 юли 2009

Цербер


В кратките пристъпи на епилепсия
пазя изхода на подземната си любов.
Ядно триглаво куче за теб съм –
сама китка пониква на прага отровна.

И не знаеш кога ще се върна в кръвта ти –
както се връща годежен пръстен.
Сам на себе си бях предател.
И сам от праха си възкръснах.

Не се правя на Феникс, змии кръстосват главата ми.
Но съм жив – в плитка жива вода се удавих.
Твоят Херкулес не ме плаши през лятото
на недоволството ми дебелоглаво.

Моят Стайнбек пак пише рапсодии
за мишките в мен и за хората в теб.
Ако кажеш “иди си”, няма къде да ходя.
Сам съм сцената, върху която танцуваш балет.

И е празнично днес безуморното ми пазителство
на епилептичните междуметия и междуживотия.
Междулюбовно е някак съжителството
между Бог и създадените от Него животни.

Та, за любовта бяха думите ми изчерпани
с черпака на предпоследното изповядване.
Последно няма да има, ще има рутинна почерпка,
на която сам ще надпия и дявола.


22 юли 2009

Акростихнало


И ако някой попречи
Да открадне и тази нощ с теб
Или слънцето ще наметне
С черен креп
Или въртенето на земята ще спре
С мокри скули
Един луд те обича
Гледа сляп и не чува
А е шумен и светъл светът му
И стиснато гърлото
Върху кръглата плоскост опипва
Ъгъл след ъгъл
Реве и затръшва врати сред полетата
Не е луд, не нали?
Иска малка отсрочка, проклетата
Само нощ – като празен живот за разказване
Е, нали е любов, непритихнала, непоказвана



.

Подножийно обяснение


Тук, в подножието, е интересно.
Като в древен гръцки амфитеатър.
Смях и сълзи. Хор от песни.
И – от време на време – гарга граква.

Драмата не може да се вреди
между комедии и трагедии.
Така май е било преди
Шекспир да я намери.

А вратовете ни (за чужда сметка)
имат нужда от асансьор.
Докато други играят руска рулетка,
нашата муза е в ла-минор.

Така е в подножието на Господ,
който, разкрачен, гледа от ложата.
Нам ни стига на нашата плоскост
да има бял хляб, ако може – и нож.

А ако има и зрелище, сити сме –
колкото бедно прасе преди Коледа.
На сцената нека си скубят косите.
Любима, остани при мен, моля те!


19 юли 2009

Мъжко нескопосно


Докато наслука избирах с протягане
номера стар на китайката млада,
негърка на вратата почука, падна и…
(Всеки луд с корена си по пладне)…

Една такава – отвътрешна рима –
с ритник и синкоп ме гътна под масата.
“Вземи ме, бе!”, вика, а аз съм неуязвим –
като капка масло над водата на страстите.

Вътре съм вече, но навън ми е тялото.
Такова – обречено. И недовършено.
Свършиха слънчевите батерии. Вяло е.
Но се мъчи през облак да свети и кърши се.

И грейват фантазии, илюминации.
Протяжно реве някой с моя релеф.
Моята крепост е моята нация!
А негърката умира от кеф.

“Луд си за връзване!” – звънва китайката,
избрала наслука връзката с мен.
Глобално е затоплянето ми, майко,
в този (заради римата) ден.

И пиша нескопосно стихотворение
за жената на моя заминал живот.
Не че я има, но може и тук да е –
в гардероба. Или под леглото.


18 юли 2009

Кло(у)н


Тогава се сливахме, кацнали
на тънък и снежен клон.
Не мислехме светотатствено.
И не ние, а клонът бил болен.

Жив полет нагоре си беше
предизвестеното прекатурване.
И смях, а не страх ни душеше,
докато пропадахме в урвата.

Мълчим днес, когато се пукат –
и пролет, и празни признания.
Любовта, казват, била наука
за химическо опознаване.

Пък аз все си мисля за оня клон,
който, ако беше по-читав,
нямаше да продавам балони.
И да купувам очите ти.


17 юли 2009

Интервю с вампир


Колко кръв сам си изпил досега, без да смяташ невинно пролятата?
Аз съм подготвен за този въпрос, “много!” – виквам през зъбите блеснали.
Как ще накараш и в гроб да те люби жената на твоя приятел?
Тук се замислям за миг, но уверено реввам – “пословично лесно е!”

Колко вдовици остави сами да закърмват немили вампирчета?
“Много!” – подскачам в екстаз и съм сигурен, днес ще спечеля наградата.
С моя ум, с моята съвест и Бог на шега в моя свят ги запримчих.
С моя скок, този път дълго трениран, успях да прескоча оградата.

“Ставаш”, ми казват, “От днес си един от достойните наши пазители!”
“Ето ти нож и метла, пистолет, униформа и малко позлата”.
Храмът на чистите помисли вече е моя работна обител.
Вече без кръв ще се храня и имам редовна законна заплата.


16 юли 2009

Лисугер


С един шамар го свлякох на земята.
Подскочих, де, че беше нависоко.
Сега кърви. В краката ми се мята.
И вече няма спомен за посоките.

Урок му дадох. Не че беше кисело.
Ами разправяше неверни приказки.
Ще има време дълго да си мисли.
За мен и арогантния си изказ.

Лисица грозде не яде – му рекох.
А то се хили със зърна напукани.
Търкаля се по слънчеви пътеки.
И пее през смеха си – да го духам…


15 юли 2009

Има любов


Има такава любов – голобоса.
Тихо умира от глад, но не проси.
Не че е горда и мъдра. Сама е.
Няма кого и на сън да омае.

Има и друга – в разкошни одежди.
Гръмко раздава звезди и надежди.
Храни се с лихви и ражда “спасени”.
(Стадото кротко пасе ли, пасе ли).

Най ми е мила онази, народната.
Дето не вярва в животи задгробни.
Танкове пазят от нея площадите.
С тежки вериги. С дула-обещания.

Бог ще прости Добри Чинтулов горе.
Някога. С буря, изтръгнала корени.
Но ще ми каже ли де е тъй вярната?
Моя любов, неродена от дявола…


13 юли 2009

Гайдар

Sabir & Svetlana

Стените на сгърчена стая отвори,
а покривът литна високо, нагоре.
И в тежко хоро се преплетоха клони
на явор и шипка, на вишна и орех.

И в песен се скриха родопските чанове,
преди да им срежат езика езичници.
Водата се втече в кръвта му мълчана –
да мие сълзи от горчиво момиче.

Но гайдата – тъжен търбух и ручило –
душата му гълташе – на пресекулки.
И Господ, унесен, лениво мълчи тук –
и слуша ранимия свят на светулките.


11 юли 2009

Когато се събудим


Когато се събудя, ще си тук,
наивно омагьосана от дявола.
А дяволът съм аз и днес, напук
на всички сини сънища продадени.

Когато се събудиш, ще си там –
при своя малък принц и при лисиците.
Те нямат непрерязани рога,
но имат гърло, рязано с измислици.

Когато се събудим, ще сме прах,
по който светлината ще прохожда.
Ще знаем от какво се прави грях
и как да си го купим е възможно.


08 юли 2009

Бяла врана

This picture was published here with the kind permission of the author - artist Nils Brazzola http://nbrazzola.com/

Моя бяла и неоплакана,
моя рошава незабравка.

Късат възлите (в хор от грак)
на черните си забрадки
гарги в празнично сборище.
От авгиевите обори – смрад –
тежка смрад ги души.
Помниш ли
пеперуденото си детство?
Рано художникът луд
те нарисува различна.
Късно е да се лети
над портите на безличното.

Не умирай днес, бяла рано.
Рано е…

А как ли се плува в Алфей и Пеней
с криле?
И как Херкулес не е твоят Спасител?

Посрещаше слънцето (утре пак ще изгрее).
Дай му бялата си душа.
То – няма да иска откуп.
То ще направи облаци
от застоялото блато в окопите.
То ще превърне в гробница
всяка крепост.

Не е утопия,
моя бяла незабравима.
Искам да те открадна.
Не умирай днес.
Рано е.


07 юли 2009

Пътник


Отъпквал пътеки, пространства и време,
преборвал се с огън, мечти и обиди,
написвал те с въглен, рисувал те с креда,
през себе си пътник – къде да отиде?

Седи и те чака, не знаеш за него.
Отъпкваш пътеки, пространства и време.
Написваш друг с въглен, рисуваш го с креда.
И вярваш, че себе си днес ще намериш.

Той, пътникът, знае, че няма напускане
през тънките граници на вселените.
И вярва в отвъдното – там ще се спускат
завесите дрипави в сляпо прозрение.

Седи и те чака, а знаеш за него.
Преборваш се с огън, мечти и обиди.
За себе си плачеш, през себе си гледаш.
През себе си пътник – къде ще отидеш?