Толкова много самотни капки –
дъждовни и мокри –
че ми е невероятно
как се събират в локви.
Дали слънцето е причината,
която всичко суши?
Или искат да си починат
приземените им души?
Две гълъбчета се къпят,
невиждали пролет от лани.
Падат на някого мътни
сълзите по тротоара…
И в миг тук се втурва момиче –
в ръката си – с тебешир.
Върху асфалта “обичам те”
пише. Дали не греши?
И аз, когато обичам, ревнувам.
Катеренето по върхове не е лично.
Пропадането в урва – също.
Ако не се върши от двама,
остава
да четем Библията
или да се прегръщаме
в самотията.
Но когато любов е началото,
а не – словото,
тогава,
като перковци, чалнати
и затворени в лудницата
на някой лекар
от миналите животи,
ще си търсим началото.
Мария никога не е била блудница!
На кого му пука?
Сега с теб сме тук.
Утре ли?...
От утрето ни разделя изгрев.
От утрето ни разделят мутри
с увиснали и пенясали челюсти.
От утрето ни разделя мелница,
която мели ли мели зърно за хляб…
Не съм твой враг.
Не съм твой брат.
Ти коя си –
неверница или спомен
от огледалното отражение на душата ми
върху стена? Слънчево зайче?
Неуловим копнеж или
бегла препратка към движението
на махалото на Фуко?
Гледа някой с око,
замъглено от ярост и болка.
Колкото – толкова!
“В неизбежна земя,
в грехове и отрови –
къртът рови ли, рови”.
Пл. БочевБих му казал, че някога
бил е сладко къртиче.
От Мадан до Оряхово
през тунели е тичал.
Без очи, но с любов –
към достойна къртица.
Без звезди и уловки –
бил е нейният рицар.
Бих му казал, че днес
е достатъчно късно –
за проглеждане в песен,
за целувка по устните.
Бих го стъпкал така,
че напук да прогледне.
Бих отрязал ръка,
та кръвта ми да вземе.
И да пие неистово
от узрялото време.
И по празните листове
да се дави в поеми.
И тихо мъглата пролазва
по цветното мое съвремие.
Не мога от нея да пазя
кръвта си, преляла във вените…
Мъглата разрежда мечтите
до степен на патоки в кръчмата.
И гласните струни, протрити,
се късат от песни измъчени.
Мъглата е дар за наивник,
повярвал в растежа на утрото.
Но вените нямат преливник.
Сърцето е тук. И е глупаво.
Нарисувай ме с дъх върху облак,
за да мога с дъжда да се връщам.
Тук при тебе е детството топло.
Тук е старата бащина къща.
Нарисувай ме с лъч върху изгрев,
за да мога росата да пия.
Да се къпя в очите ти чисти.
И при теб да остана, Родино.
Изсечи ме с длето върху камък
сред скалите, обвени от вихър.
За да мога на твоето рамо
да склонявам глава вечер тихо.
Напиши ме с море върху пясък,
който помни все твоето име.
И, стопил се от бурните ласки,
тук при теб е останал, Родино.
Разпилени в различни посоки,
надалече препускат душите.
Но тук са мечтите високи.
И тук е пределната есен
на дните ни.
